— Добре, Фил, дай малко напред, колкото да тръгне. Имаш около пет метра, преди да завиеш докрай наляво.
Големите двигатели увеличиха мощността си и самолетът изведнъж помръдна, колесникът на носа се завъртя докрай и боингът започна да завива на изток.
Брайън Логан чу как двигателите вдигат обороти и усети машината да помръдва. Панически се огледа за някой от екипажа и забеляза една от стюардесите.
— Ей! Какво прави този? Вторият пилот е още отвън!
Тя поклати глава.
— Не знам.
— Обади се в пилотската кабина! Кажи на кучия син да спре!
Стюардесата не помръдна и Брайън се обърна, като забеляза Робърт Макнотън на няколко крачки от себе си.
— Какъв е проблемът? — попита Макнотън спокойно.
— Този нещастник горе се опитва да изостави втория пилот навън. Точно както го предупредих.
— Някой казал ли е на командира? — попита Макнотън, но Брайън вече беше стъпил на стълбичката, която водеше към електронния отсек.
От двете му страни имаше редове с електронно оборудване. Той чуваше гласове над главата си, когато застана на колене и се хвана за един от рафтовете, за да погледне навън. Отначало не забеляза втория пилот, но докато се бореше да се завърти във всички посоки и висеше почти надолу с главата, успя да види Гарт Абът, който тичаше към лявата част на носа и очевидно се опитваше да не изостане от самолета. Брайън протегна ръка и енергично му помаха, като се опита да надвие писъка на двигателите, но Гарт не го чуваше.
Брайън беше забелязал слушалки на стената на електронния отсек, когато влезе вътре. Бяха същите като онези, с които се бе свързал с пилотската кабина преди. Издърпа се от люка и ги грабна, откри двуцифрения код за кабината, написан отстрани на стената, и го набра.
— Какво? — обади се ядосан мъжки глас.
— Спри проклетия самолет! — нареди Брайън.
— Кой се обажда, по дяволите?
— Доктор Логан, копеле такова! Опитваш се да изоставиш втория пилот, нали?
— Не, точно в момента говоря с него по радиостанцията! Махни се от тази честота! — каза Фил Найт.
— Остави го да се качи на борда. Чуваш ли ме?
Не последва отговор, но той чу как двигателите внезапно замряха, а през люка отекна пукотевица.
На 45 метра вляво от боинга Гарт държеше бутона за предаване натиснат, докато следеше как колесника на носа безопасно подминава края на пистата.
— Продължавай. Продължавай, колесникът е наред — извика той, като тичаше назад, за да не изостане от самолета, който завършваше завоя.
Видя как колесникът се завъртя до изравнено положение, но точно в този момент шумът от автоматичен огън наруши концентрацията му. Идваше зад него, от северната част на пистата. Гарт погледна натам в момента, в който ответният огън отекна от противоположната посока.
„Господи! Вече сме под кръстосан огън!“
Виждаше пламъчетата на дулата и в двете посоки и чуваше свистенето на куршуми, които преминаваха прекалено близо и прекратяваха всякакво по-нататъшно колебание. Той се втурна към люка на електронния отсек, докато крещеше в радиостанцията:
— Тук долу стрелят! Приготви се за излитане!
— Западният вятър е прекалено силен — извика командирът.
Думите му едва се разбираха през пукотевицата и тракането на оръжията. Гарт се опитваше да държи радиостанцията до ухото си и тичаше към стълбичката.
— Прекалено сме тежки, за да излетим по посока на вятъра — продължи командирът. — Ще трябва да рулирам до отсрещния край.
Оставаха му по-малко от петнайсет метра до стълбичката, когато вторият пилот отново вдигна радиостанцията до устата си и изкрещя следващите си думи между отделните вдишвания:
— Трябва… да тръгваме… Фил! Излитай… когато се кача!
Той достигна края на стълбичката и хвърли радиостанцията горе, без да чака отговор.
На четиринайсет метра над бетона Фил седеше с дясната си ръка на дроселите:
— Разбрано, вече си на борда. Дръж се.
Той натисна и четирите дросела докрай напред. Не можеше да проумее как военният командир, с когото се бяха справили толкова успешно, може отново да позволява на войските си да стрелят по самолета. Просто не се връзваше.
Гарт едва беше скочил на най-долното стъпало и беше започнал да се изкачва, когато левият му крак внезапно се сгърчи от парализираща болка и го остави да виси на една ръка от стълбичката. Не осъзна, че един куршум беше достигнал целта си и беше пронизал лявото му бедро. Тялото му се завъртя обратно на часовниковата стрелка, той замаха отчаяно, като се опитваше да достигне стълбичката с другата си ръка. Най-сетне успя.