„Петнайсет метра. Трийсет. Четирийсет метра.“
Той не обърна внимание на обажданията по уредбата и се съсредоточи върху изкачването на боинга. Започна да прибира задкрилките. Сърцето му биеше учестено, главата му се пръскаше от болка.
„Успяхме!“ — помисли си Фил, но чувството за облекчение в същия момент потъна в подвижните пясъци на самообвинението. Какво беше направил? Какво не успя да направи? Празното място на втория пилот му се подиграваше, призрачният образ не избледняваше: Гарт Абът, паднал ранен на пистата в Катсина, който мъчително поглежда нагоре и протяга ръка за помощ, а командирът му го оставя да умре.
Проснат на бетона, Гарт Абът видя как самолетът му изчезва в мрака на пистата. Почти в безсъзнание, отслабнал от загубата на кръв и разтърсван от ужасна болка, той чу тичащи стъпки и успя да отвори очите си достатъчно, за да види как няколко души се приближават към него в слабите светлини на летището.
Но усилието беше прекалено голямо и той отново затвори очи, а последната му мисъл беше едно отчаяно и безсмислено: „Защо?“. Внезапната серия изстрели от упор изобщо не достигна до съзнанието му. Естествено, не усети и ботуша, който подритна тялото му.
31
„Меридиън“ 6, в полет
21:14 ч
Брайън Логан седеше в полумрака на електронния отсек и дишаше учестено. Усещаше шумовете и движенията на излитането; разбра, че стряскащото разтърсване, което накара отсека да потрепери преди няколко секунди, беше тежкият колесник на носа, който се прибираше на броени метри от мястото, където седеше.
Гневът му нарастваше безмерно, възмущението му от загубата на втория пилот се подсилваше от омразата му към „Меридиън Еърлайнс“ и дълбокото, все по-силно подозрение към командира, за когото само той знаеше, че нарочно е оставил втория си пилот на летището.
Лицето на младия мъж беше ярко запечатано в паметта му. „Как се казваше?“ — помисли си Брайън, ядосан, че не може да си спомни веднага. Поне трябваше да се сети за малкото име на човека.
„Гарт. Казваше се Гарт.“
Спомни си как бе предупредил Гарт, че командирът се опитва да се отърве от него. „Бях прав през цялото време.“ Брайън усети за миг, че липсва логика, но отхвърли мисълта. Беше видял с очите си как капитанът го направи, нали?
„Командирът ме чу. Казах му по интеркома, че вторият пилот е тежко ранен и той трябва да спре самолета, и той веднага удари спирачките. Знаеше. Но въпреки това излетя.“
Брайън разтърси глава, за да прогони умората, шока и объркването. Съзнаваше, че някъде дълбоко в него границата между спомена за Дафни и настоящата действителност опасно се размива, но беше твърде изтощен, за да се противопоставя на бързо обземащия го гняв. Образът на втория пилот, който лежеше някъде зад тях на пистата, отказваше да напусне главата му, а съпътстващата го болка, вина и безпомощност събаряха и последните прегради. Вторият пилот се превърна в заместител на жена му и сина му. В лепкавата хватка на „Меридиън“ те бяха едно и също. Там долу, на пистата, можеха да лежат Дафни и сина им, кървящи до смърт, изоставени от друг капитан на „Меридиън“. Друг убиец.
И отново му беше отнет шансът да ги спаси.
Брайън рязко се изправи. Принуди се да се върне в настоящето. Все още се намираше в истинска и много опасна ситуация. Беше във вътрешността на реактивен самолет, пълен с пътници, чийто живот беше сериозно застрашен. Беше твърде късно за Гарт, както и за Дафни, но същият безчувствен командир седеше в пилотската кабина. Все още имаше възможност да промени нещата. Хората в салона трябваше да разберат какво е станало — и какво става.
Брайън клекна, загледан в петното светлина отгоре, и се замисли. Какво да прави? Някак трябваше да махнат капитана от мястото му, но кой щеше да управлява самолета, след като той беше елиминирал помощника си по толкова ефективен начин? На борда сигурно имаше и други пилоти. Трябваше да ги открие бързо.
„Но защо един командир ще иска да се отърве от помощника си?“ — запита се Брайън.
Нямаше смисъл. Как да разбере поведението на командира? „Меридиън“ очевидно беше пълна със злобни пилоти без човешки чувства, но какво беше накарало този да кацне във военна зона и да изостави помощника си? Защо?
Отговорът се промъкна като змия през вратичката на медицинското му образование. Не беше психиатър, но основите на психологията бяха задължителни за всички лекари и някои предупредителни знаци, които бе пропуснал по-рано, започнаха да изплуват в ума му.