Спомни си за две ужасни катастрофи, които бяха привлекли световното внимание на медиите — в едната един египетски пилот самоубиец беше свалил собствения си „Боинг 767“ до Ню Йорк, а в другия един явно разстроен сингапурски командир беше паднал някъде над Малайзия.
„Ами ако планира да се самоубие? Господи, това трябва да е! Той планира да се самоубие и да ни повлече със себе си.“ Самоубийствените намерения обясняваха всичко странно в поведението на командира. „Предполагам, че само аз на борда разбирам какво става наистина, както съм и единственият свидетел на предумишлено убийство.“ Откритието го смрази още повече. „Само аз разбирам в каква опасност сме попаднали.“
Трябваше да направи нещо. Трябваше да открие начин да отнеме контрола от командира, преди да е успял да избие всички на борда.
Брайън се изправи и хвърли поглед към кислородната бутилка и разкъсаните жици, повредени от опита му да отблъсне войниците. Той бързо пристъпи на омекналите си крака към малката стълбичка, водеща към салона, и се изкачи през люка. Заобиколиха го същите лица, които го бяха подкрепили по-рано. Разяждани от тревога и любопитство, те го заразпитваха какво е станало и къде е вторият пилот.
— Командирът го остави на пистата, за да умре — каза Брайън, а по бузите му се спуснаха неочаквани сълзи, докато стискаше зъби в опит да се овладее. После вдигна дясната си ръка, за да спре въпросите.
— Попаднали сме в ужасна опасност — започна той. — Командирът иска да се самоубие.
Настана тишина. Мъжете и жените около него се опитваха да разберат какво им казва.
— Извинявай, не те разбрах? — попита един от тях.
— Казах, че капитанът иска да се самоубие. Отначало не го разбирах, но това е единственото разумно обяснение за всичко, което се случва.
Хората в групата си размениха бързи, разтревожени погледи, докато Брайън им описа как е видял втория пилот да остава на пистата, обаждането му по интеркома в пилотската кабина и отказът на командира да спре излитането. Лицата около него побледняха и той усети прилив на надежда, че ще повярват на истината в думите му. Имаше да убеждава още много хора.
— Трябва бързо да разберем дали на борда има още някой, който може да управлява самолет — каза Брайън.
Президентът на „Инглиш Петролиум“ беше в периферията на групата и слушаше внимателно, но сега пристъпи напред.
— И вие сте сигурен, докторе, че командирът е знаел за раняването на втория пилот, така ли?
Робърт Макнотън забеляза, че Брайън го позна, докато кимаше енергично.
— Знаеше. Копелето определено знаеше. Казах му, че Гарт е тежко ранен, че е прострелян и че трябва да спре самолета, и той наистина спря. Усетихте ли как натисна спирачките, преди да обърне?
Макнотън кимна сериозно, както и няколко от другите.
— Добре. Той удари спирачките в същия момент, в който му казах какво е станало. Но после този мръсник обърна и излетя, като остави горкия човек да умре от раните си.
— Боже господи — каза Макнотън. — Толкова тежко ли беше ранен?
— Когато са те простреляли няколко пъти с автоматично оръжие и вероятно са разкъсали артерия, ще умреш от загуба на кръв, ако незабавно не получиш помощ. Аз можех да го спася, но…
Брайън направи гримаса, докато се опитваше да забави учестеното си дишане. Дребната красива жена, която преди време се беше представила за член на екипажа, го хвана за ръката и очите й намериха неговите.
— Защо смяташ, че командирът иска да се самоубие? — попита Джени Бретсън.
Брайън я погледна.
— Вторият пилот ми разказа доста за онова, което е ставало там горе, откакто излетяхме от Лондон. Били са в състояние на окопна война. Командирът се е опитвал да кацне на най-опасните места и сега разбирам, че е искал да го направи, за да се отърве от помощника си. Когато събереш фактите, самоубийството… и убийството на всички ни… е най-вероятното обяснение.
Брайън отново усети надигащата се в него паника, докато оглеждаше лицата наоколо и осъзнаваше, че не могат да схванат обяснението му.
— Това е доста хипотетично, не мислите ли? — попита Макнотън, докато Джени Бретсън мълчаливо се вглеждаше в очите на Брайън.
„Те не разбират! Мислят, че съм луд“ — помисли си той.