Гласът на Брайън потрепери. Той постоя със затворени очи, докато се овладее.
В действителност Гарт беше на наша страна. Сега в пилотската кабина няма кой да контролира командира. Не знаем какво прави, не знаем какъв е бил мотивът му да ни изложи на опасност в Нигерия. Вече знаете, нали, че той съзнателно кацна по средата на една гражданска война? Преди няколко минути се опитах да разговарям с него по интеркома. Казах му, че всички ние настояваме той да продължи към Кейптаун, както е по разписание, и че сме поели командването на самолета, но нямам представа дали няма да опита някой друг номер. Знам едно обаче: отчаяно се нуждаем от някой, който има летателен опит, за да го наблюдава да не извърши някаква друга лудост. Обадете ми се, ако сте пилоти. Особено военни пилоти. Животът ни зависи от това. Онзи човек може да ни избие за миг.
Мъж с посребрена коса и спортен пуловер вдигна ръка, за да улови погледа на Брайън.
— Пилот ли сте, сър? — попита Брайън.
Мъжът поклати глава.
— Не, но защо според вас един професионален пилот ще се опита да застраши живота ни?
Брайън се взря в него.
— Спомняте ли си египетския самолет?
Човекът замръзна, очите му леко проблеснаха и той бързо кимна и свали ръка. Уредбата в пилотската кабина иззвъня.
— Командире? Обажда се Мери от задното кухненско помещение. Този доктор говори на пътниците с мегафон.
— Какво казва?
— Опитва се да намери пилоти, които да се качат и да ви заместят. Казва, че вие сте убили втория пилот. Лори Кънингам, Барб Уестън и аз се крием в помещението за почивка и сме наистина изплашени, и искаме да разберем какво да правим и къде, по дяволите, е Джуди.
Фил мълчаливо предаде слушалката на Джуди и тя неохотно я взе.
— Какво? Някой опитва ли се да ви причини нещо лошо?
— Не, но… какво да правим? Тези хора се бунтуват, Джуди! Те ни мразят. Искам да кажа, не съм сигурна какво точно означава „бунт“, но те са съгласни с всичко, което казва този доктор, а има и няколко други, които постоянно ги насъскват.
— Не мога да сляза там — каза Джуди. — Ще трябва вие да се погрижите.
— Да де, но… ти шеф ли си ни или какво, Джуди? — попита Мери саркастично.
— Ще ти кажа какво съм, момиченце! — отсече Джуди. — Отвратена от всички тях и изобщо няма да се опитвам да се разправям. Нека да се бунтуват копелетата, щом искат! Ти просто следвай инструкциите.
— Какви инструкции? В наръчника няма нищо за такава ситуация.
Но Джуди вече беше треснала слушалката.
33
Вашингтон, окръг Колумбия
15:30 ч
Дейвид Бърд не обръщаше внимание на пътя, докато караше към Капитолия. Беше твърде зает да разсъждава върху това, което Блейлок му беше казал.
„За генерал ли ме готвят?“
Мисълта беше вълнуваща, но и тревожна. А идеята, че Джеймс Овърмайър има толкова високо мнение за него, беше дори по-странна от факта, че Блейлок става негов личен треньор. Новината бе предизвикала незабавен изблик на гордост, мигновено смекчен от предпазливост и последван от комичния образ на Блейлок като Йода от „Междузвездни войни“.
Дейвид внезапно осъзна, че една жена в съседната кола му се усмихва в отговор на неговите жестове. Той й върна усмивката и се засмя, като завъртя очи, за да покаже, че е схванал комичността на ситуацията. После й махна, престрои се наляво и пое към сградата на Капитолия и собствения си дом на пет пресечки по-нататък.
Покупката на сто и петдесет годишната къща беше посрещната като проява на лудост от колегите му, но той беше спестил много от парите си след развода и с лекота можеше да си го позволи. Освен това винаги можеше да я даде под наем по-късно. Дори със солидните и неочаквани разходи за ремонти никога не беше съжалявал за решението си.