Джени видя как мъжът с напълно плешивата глава се навежда и гледа през прозореца. Той махна на Логан и докторът бързо се приближи, подминавайки няколко редици седалки.
— Обърнал е на север — обясни мъжът. — Сега кара на около десет градуса вляво от географския север.
— С други думи, обратно към Лондон — каза Брайън.
Мъжът кимна, после поклати глава и се огледа към останалите.
— Но може и да е всяко място по пътя. Може да ни закара по средата на Сахара. Всъщност може и да е Либия.
Логан се обърна и улови погледа на Джени, като посочи към прозореца и поклати глава. Тя видя, че устните му са гневно стиснати, и бързо му направи знак да дойде при нея.
Той се поколеба и се огледа, преди да се подчини.
— Влез тук — каза тя и посочи към завесите, които закриваха кухненското помещение от погледа на останалите.
— Защо? — попита Брайън с очевидно подозрение.
— Защото и двамата се опитваме да овладеем тази ситуация — отвърна тя, сякаш съвместните им действия бяха цел, която се бяха съгласили да следват.
После се обърна, без да чака отговор, разтвори завесите и отиде в дъното на кухненското помещение.
Логан я последва.
— Кучият син отново е променил курса, Джени — каза той. — Сега лети на север.
— Мислиш ли — отвърна тя, — че може би се опитва да се върне в Лондон?
Брайън Логан дишаше тежко, а дясната му ръка безсилно замахна във въздуха, докато се оглеждаше, преди отново да срещне погледа й.
— Не знам къде отива, но знам, че не можем да му вярваме и за миг.
— Но на борда няма други пилоти, а без него ще загинем. Така е, нали? — попита тя тихо, като го гледаше в очите и не му позволяваше да отклони погледа си.
Той се поколеба и кимна.
— Точно това ме побърква. Като заложници сме!
Джени посегна към лявата му ръка, нежно я докосна и обхвана рамото му с малката си длан, замаяна за момент от чувството на привличане, което изпитваше към него. Той се взря в нея и тя се зачуди дали той изпитва същото, но веднага прогони тази мисъл.
— Докторе… Брайън… докато все още сме във въздуха и летим към някое безопасно летище, не е ли по-добре да изчакаме? Страхувам се да не го уплашим и да изпадне в паника.
Той не направи опит да се отдръпне и тя усети как напрежението отслабва. Можеше да се разговаря с него. Тя трябваше да спечели доверието му, но този човек не беше недосегаем. „Слава богу“ — помисли си тя, когато той откъсна очи от нейните и погледна встрани.
— Не можем да оставим арогантното копеленце да ни избие всички.
— Но… но — възрази тя, като леко стисна ръката му, — ако се опитаме да овладеем самолета и нямаме никой с квалификация да управлява „Боинг 747“…
Остатъкът от изречението увисна във въздуха и тя потисна моментното си чувство за вина, тъй като маскираше лъжата с техническа подробност. Реално погледнато, Робърт Макнотън нямаше право да пилотира „Боинг 747“, но беше квалифициран за 737, така че познаваше големите самолети и системи. И все пак да го сложат на пилотското кресло трябваше да е само резервен план, ако всичко друго пропаднеше.
— Съгласна съм, че командирът е копеле и дори още по-зле, Брайън, но мисли практично! Ако… ако на борда имаше друг пилот, можеше да бъде различно, но не всеки може да управлява толкова голям самолет. Освен това горе има подсилена врата, а аз нямам ключ. Няма начин да влезеш, освен ако капитанът не разреши, а той е обучен никога да не я отваря, дори някой да заплашва екипажа му.
— Известно ми е! — изскърца със зъби той и затвори очи, а тревогата й нарасна.
Усещаше как гневът му отново се надига, а раздразнението му заплашва да кипне. Задърпа ръката му, за да го накара да се обърне към нея и да я погледне, но той не искаше. После внезапно се взря в нея предишното недоверие.
— Ушите ми!
— Моля? — попита Джени, напълно объркана.
— Усещаш ли? Налягането се променя.
— Не, нищо не усещам.
Трима други мъже влязоха през завесите от икономическа класа.
— Ей, докторе! — извика първият. — Хиксън там отзад казва, че оня сега се опитва да отиде в Либия.
Брайън се завъртя, като се откъсна от хватката на Джени и не обърна внимание на твърдението му.