— Пукат ли ви ушите?
Мъжете се спогледаха и замряха, за да проверят ушите си. Един от тях сви рамене.
— Не зная…
Първият започна да кима енергично с широко отворени очи.
— О, да! Моите пукат. Какво означава това, докторе?
— Трябваше ли да изпълниш техниката Валсалва, за да ги прочистиш? — попита напрегнато Брайън.
— Вал… какво? — попита мъжът.
— Валсалва. Затваряш си устата, стисваш си носа и духаш, докато ушите ти се оправят.
Двамата мъже се спогледаха.
— Ами, не. Просто си пукат.
Брайън прекоси кухненското помещение и дръпна рязко завесата, като оглеждаше пътниците.
— И какво означава това? — попита другият мъж зад него.
Брайън се обърна към Джени, която стоеше смаяна от внезапното прекъсване на разговора.
— Добре, Джени, какво означава това наистина?
— Аз… не знам — отвърна тя, като трескаво обмисляше въпроса. — Сигурно се изкачва на по-голяма височина. Защо?
Брайън кимна към салона.
— Защото всички там отзад се опитват да си прочистят ушите, моите още пукат, а не чух двигателите да променят мощността.
— Тогава не знам — каза тя. — Но не се тревожи. Промяната на височината по време на полет е обичайна практика. Пилотите… Сигурна съм, че се опитва да намери по-спокоен коридор.
Брайън пусна завесата и се обърна към нея, като клатеше глава.
— Нямаше турбуленция.
— Е… тогава не знам.
— Лъжеш, нали? — попита рязко той.
— Не! — каза Джени и усети замайване, а собствените й уши отново изпукаха.
Брайън Логан посочи към тавана, докато бавно крачеше обратно към Джени.
— Той върти някакви номера с налягането, а ти се преструваш, че не знаеш.
Другите двама мъже отстъпиха встрани, за да го пропуснат, докато той застана пред нея с ръце на кръста.
— Какво ни прави, Джени? Кажи ми веднага!
Тя поклати глава, разперила ръце в тотално объркване.
— Не знам! Честно! И моите уши пукат. Или се изкачваме, или… или…
— Или какво? — изстреля Брайън, като дишаше все по-учестено.
Джени усети как собственото й дишане се ускорява, но не от уплаха. Нещо наистина не беше наред, но се променяше постепенно, така че не можеше да е бърза загуба на налягане.
— Чакай — каза тя и посочи към изхода.
Мина покрай него и разтвори завесата, за да погледне пътниците, както той беше направил. Видя, че повече от двайсет души вече спяха, но докато наблюдаваше, една възрастна жена от предните седалки внезапно люшна глава настрани и също заспа.
Джени пусна завесата, като усети как стомахът й се свива на топка от страх. Тя се заоглежда за някакви паднали кислородни маски.
„Кога се спускат? — запита се, а отговорът беше почти незабавен след десет години постоянно обучение. — На 3600 метра, разбира се. Когато височината в кабината достигне 3600 метра, маските се спускат автоматично. Но под 3600 можем да дишаме спокойно, така че щом не са паднали…“
Тя се обърна към Брайън и другите двама мъже.
— Някой от вас чувства ли замайване?
— Аха — отвърна един от мъжете. — Аз.
— И аз също, мисля — каза друг.
Брайън ги погледна, после се обърна към Джени.
— Сваля налягането, нали?
Тя кимна, бавно и колебливо. Реши, че няма смисъл да лъже. Щом ушите й пукаха, маските вероятно щяха да се спуснат всяка секунда.
— Може би, но щом маските не са паднали, трябва да сме под 3600 метра височина в кабината.
Тя бързо му обясни как действат.
— Щом няма маски, няма проблем. Може да усетим леко замайване, но той не може да ни накара да изгубим съзнание от кислороден глад, освен ако не вдигне много височината на салона. Седем хиляди метра например ще бъдат голям проблем, но дори тогава можем да изкараме около трийсет минути без маските и може би час, ако всички използват кислород. Разбира се, ако качи над 8400 метра, това е друга работа.
— Защо 8400? — попита Брайън.
Джени прехапа устни и го погледна, осъзнавайки, че му казва всичко. Но това беше основна авиационна физиология и тя си спомни за курса по летене на големи височини към ВВС, който беше изкарала веднъж по настояване на един приятел пилот на изтребител. Той знаеше, че тези знания ще й трябват, ако се кани да прекара голяма част от живота си на големи височини, и беше отвратен, че повечето стюардеси никога не получават такова обучение.