— За Лондон ли си? — попита го тя.
— Не, Кейптаун — отвърна Мартин и преди да се усети, започна да й разказва причината за пътуването си.
— И ти смяташ, че още е в къщата, нали? — попита го жената. — Притесняваш се, че й се е случило нещо. Разбирам те, но съм сигурна, че всичко е наред.
Той отново я погледна и видя в очите й топлина, която започна да пробива защитата му и да освобождава част от мъчителния страх и самота, които беше натрупал. Очите му плувнаха в сълзи, независимо колко усърдно се опитваше да играе ролята на силния, непоколебим 21-годишен отличник със стипендия от Северозападния университет, с когото толкова се гордееше майка му. През ума му пробяга мисълта за лекциите, които пропускаше. Но той трябваше да се върне у дома, при това бързо. Това беше единственото нещо, за което можеше да мисли в момента. После щеше да навакса.
На седем метра от него Джими Робъртс погледна плика със самолетния си билет и премести чантата си на другото рамо, докато се взираше нагоре към номера на изхода. Ароматът на храна от прекомерно скъпия ресторант наблизо го дразнеше. Беше гладен, но нищо не предизвикваше интереса му, особено на тези цени.
— Този ли е, Джими? — попита жена му, посегна да остави чантата си на мръсния под, после се отказа и отново я вдигна на рамо.
— Да, скъпа, така мисля. Изход В-33.
Ненормално усиленият глас на говорителя в другия край на коридора изръмжа нещо неразбираемо, като за момент заглуши досадния музикален фон.
— Доста дълга опашка — отбеляза Бренда, като погледна към гишето.
— Искаш ли да намериш две свободни места, докато аз чакам? — предложи Джими.
Тя се огледа.
— Няма свободни места, мили. Ще стоя при теб и ще разпъждам жените.
Джими се обърна, за да изгледа съпругата си. Той не беше никаква примамка за противоположния пол. Тя беше. Не можеше да не се усмихне, толкова беше красива — руса коса, 180 см, перфектно изваяна в джинсите си. Джими ясно осъзнаваше, че повечето мъже наоколо я проследяват с поглед, когато преминава покрай тях. Джими смяташе, че докато се държат на разстояние, интересът им към жена му е по-скоро забавен и ласкателен.
„Боже господи, какъв късмет извадих!“ — помисли си той за хиляден път. Късмет, че това беше собствената му съпруга и любовница, и невероятния късмет, че тя обичаше да участва в томболи и лотарии, въпреки че винаги я подиграваше за това — докато не пристигна служебното писмо, в което ги уведомяваха, че са спечелили безплатно пътуване с „Меридиън Еърлайнс“ до всяка точка на света, която си изберат.
— И защо Южна Африка? — беше попитал Джими, когато първоначалният шок премина и тя назова тази дестинация.
— Защото никога не съм била там, а имам един чичо, който преди живееше там, и винаги съм искала да я видя и защото…
— Добре, добре, добре — изкикоти се той. — Отиваме в Южна Африка. По дяволите, скъпа, така или иначе, единственото място, в което съм бил, е Далас, и то само веднъж. Южна Африка наистина ще е нещо, с което можеш да се похвалиш.
Полетът от летище „Форт Уърт“ в Далас до Чикаго беше вълнуващ. И преди бяха летели със самолет, но само на „Саутуест“, когато трябваше да отидат до Ел Пасо за едно погребение, а цената на билета едва не ликвидира банковата им сметка. Бренда си мислеше, че с „Меридиън“ е различно. Сервираха истинска храна, а не фъстъци, но стюардесите изглеждаха някак разсеяни и ядосани. Съвсем не като в „Саутуест“, където по думите на Джими всички бяха „наши момчета и момичета“ и страшно се забавляваха.
— Най-добре да се обадя на Рой, за да съм сигурен, че всичко е наред — каза Джими.
Бренда познаваше това изражение. Свързваха двата края, като държаха малък гараж в западните покрайнини на Мидланд, и братът на Джими беше обещал да го наглежда за две седмици. Идеята да остави бизнеса си в ръцете на някой друг беше ужасила Джими, но брат му беше завършил бизнес колеж и трябваше да е в състояние да се справи с нещата, въпреки че не познаваше механиците, които работеха там.
— Мили, остави брат си на мира. Няма да има проблеми.
— Сигурно ще уволни всички още преди края на работното време, когато види какви чешити са. Ние работим с луди хора, Бренда.
Джими посочи една табелка над главите им.
— Искаш ли да пробваш тази тоалетна?
Първата, в която беше влязла по-надолу по коридора, беше толкова мръсна, че тя беше излязла веднага с изкривено от отвращение лице.