— Над 8400 — продължи тя — ще ни трябва кислород под налягане, специални маски и регулатори, каквито имат пилотите. Пътническите маски не подават кислород под налягане. Така че над 8400 метра ще изгубим съзнание за около минута. Нарича се дишане под налягане и период на полезно съзнание.
Трима пътници, двама мъже и една жена, влязоха през завесите и Брайън се обърна към тях.
— Има ли други пилоти при вас?
И тримата поклатиха глави.
— Питахме всички — отвърна жената. — В салона има двама любители, които са летели на едномоторни самолети, но те казаха, че нямат представа от управление на голям боинг.
Джени позна един от пътниците от полета Чикаго — Лондон. Мъжът беше в икономическа класа и се държеше спокойно, но я беше потърсил, за да се оплаче от отношението на чикагския й екипаж, и тя му беше помогнала да напише оплакване. Казваше се Браун, спомни си тя. Дан Браун.
— Ти каза на този глупак да лети към Кейптаун, нали? — попита Браун. — А сега той отново се опъва и лети на север.
— Да — отвърна Брайън. — Но имаме и друг проблем.
Той им разказа за спадащото налягане в салона.
— Значи трябва да се качим и да се изправим срещу него — допълни Дан Браун.
— Той твърди, че има пистолет и вратата е неразбиваема — отвърна Брайън, като неволно вдигна очи към тавана, задиша по-бързо и погледна Джени с обвинително изражение.
— Като че ли сме на доста повече от 3600 метра.
Джени отново погледна през завесата към първа класа, за да потвърди липсата на кислородни маски, преди да се обърне към него.
— Маските не са спуснати, така че не може да сме над 3600 метра. Може да се опита да приспи всички, но не вярвам, че ще се опита да ни докара до безсъзнание.
— Аз мога — каза Брайън. — Забравяш ли, че е същият човек, който остави втория си пилот да умре?
Джени погледна останалите и видя в очите им и паника, и гняв.
— Вече чувствам недостиг на кислород — каза Брайън. — Джени, сигурна ли си, че маските са автоматични?
— Да — отвърна тя, като трескаво обмисляше възможностите.
— Как действат? Какво ги захранва?
— Не знам. Електричество сигурно.
Брайън я изгледа в продължение на няколко дълги мига.
— Ако е на ток — обади се Дан Браун, — сигурно някъде има прекъсвач.
— Сигурно — каза Джени.
— Може би в пилотската кабина? — попита Брайън.
— Аз… не знам. Може би. Повечето неща на самолета се пускат от пилотската кабина, освен оборудването в кухните.
— Значи е това — каза Брайън, като дишаше тежко и се чувстваше отмалял. — Копелето е дръпнало прекъсвача, за да не могат да се спуснат маските.
Брайън се обърна към останалите.
— Ще намалява налягането в салона, докато всички припаднем от кислородна недостатъчност.
— Какво означава това? — попита Браун.
— Липса на кислород в кръвообращението. Води към объркване и загуба на съзнание. При по-голяма продължителност нанася увреждания на мозъка… и в крайна сметка мозъчна смърт.
Джени видя изуменото изражение на Браун. Брайън повиши глас, така че да го чуват и другите пътници, които се събираха наоколо.
— Това е планът му. Ще свали налягането в салона, докато всички изгубим съзнание, а вероятно дори не знае, че може да ни убие.
— Брайън — започна Джени, но той я прекъсна.
— Отзад имате преносими кислородни бутилки, нали?
— Да, но само няколко.
— Къде са? — попита той.
Джени поклати глава.
— Брайън, виж. Нека да му се обадим…
— Не! Няма време. Няма да ни изслуша, така че трябва да действаме незабавно.
— Той е въоръжен — каза Джени. — Казах ти, схватката с единствения пилот в самолета е безумие, да не говорим, че никога няма да успееш да минеш през вратата. Чу тези хора. Няма други…
Тя замръзна, като си спомни квалификацията на Робърт Макнотън, и осъзна, че е дошло времето за това.
— Тук долу ще умрем, ако той успее — продължи Брайън.
Малкото кухненско помещение вече беше претъпкано с пътници, всички дишаха по-бързо от нормалното и изглеждаха все по-разтревожени.
Дясната ръка на Брайън здраво хвана рамото на Джени.
— Това е въпрос на живот и смърт! Сигурно височината на салона е над 5400 метра. Той може би не знае какво прави, но ако прекараме прекалено дълго в този самолет, ще останат само трупове.