Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти, като се чудеше защо цветовете около нея изведнъж станаха толкова ярки. После бутна маската встрани.
— Капитане, тук е Джени Бретсън, от екипажа ви.
— О, стюардеса от моя екипаж? Чух съобщението ти, Бретсън. Ти си уволнена. Чувала ли си термина „бунт“?
— Командире, трябва да възстановите налягането. Те знаят какво правите и ако не престанете, тази тълпа ще се качи при вас и няма нищо, с което да ги спра.
— Всеки, който започне да блъска по вратата на пилотската кабина, ще получи куршум в гърдите. Това им кажи.
Тя пренебрегна заплахата.
— Ще убиете някои от пътниците, капитане. Тук долу вече започнаха да припадат. Не можете да направите това.
— Разбира се, че мога, по дяволите! — отсече той.
Тя отново се задъха. В салона ставаше все по-студено, докато Джени се опитваше да измисли какво да му възрази, за да го убеди. Тя усети как гневът нараства в нея и гласът й изведнъж стана страшен, когато почти изкрещя в микрофона:
— Чуй ме, по дяволите! Опитвам се да овладея положението тук долу!
Струпаните около нея пътници леко се отдръпнаха, стреснати от яростта в думите й. Тя отново усети вълна от замайване, когато се принуди да заговори с нормален тон:
— Капитане, моля ви! Правя всичко възможно, но губя контрол върху тези хора, а те ще се качат при вас, ако не ги слушате. Трябва да знаете и още нещо.
— И какво е то? — изсумтя Фил в отговор.
— На борда има друг пилот на „Боинг“, който е готов да ви замени, ако не ги чуете.
Тя чу многозначително изщракване от другата страна на линията и в същия момент осъзна внезапната тишина около себе си.
— Намерила си друг пилот? — попита невярващо Брайън. — Кой е той?
Тя вдигна очи, като се чудеше какво да отговори, но в същия момент Робърт Макнотън пристъпи в кухненското помещение, като носеше кислородната бутилка и маската.
— Опасявам се, че става въпрос за мен — каза той. — И ако се съди по хората, които припадат навсякъде около нас, бих казал, че не разполагаме с много време.
Брайън погледна Макнотън, който отново си пое дълбоко кислород от бутилката и я подаде на Джени.
— Височината в салона сигурно е вече над 6000 метра. Тя казва, че над 8400 метра с нас е свършено.
— Вярно е — потвърди Робърт. — Да тръгваме.
Брайън бързо погледна към Джени.
— Имаш ли ключ от пилотската кабина?
Тя поклати глава.
— Вече не. След Световния търговски център се свърши с ключовете. Трябва той да те пусне и отпечатъкът от ръката ти трябва да бъде разпознат от… едно нещо там горе.
— Тогава ще я разбием, независимо колко време ще ни отнеме. Веднага щом се уверим, че няма пистолет. — Брайън кимна към Макнотън. — Влизаш ти, сядаш в дясното кресло и оправяш нещата, докато ние извлечем този задник от лявото.
— Склонен съм да се съглася — отвърна Робърт.
— Това е лудост! — възкликна Джени, като местеше поглед от единия към другия. — Представете си, че изключи автопилота, когато влезете? Какво ще правите тогава?
— В такъв случай — каза Робърт Макнотън — ще имам само няколко секунди на разположение.
— Ние и сега имаме броени секунди — каза Брайън. — Всички други да останат тук.
Той се обърна и бързо пое към стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Робърт Макнотън го следваше, а Джени се стараеше да не изостава. Двама от останалите мъже тръгнаха след тях, но забавиха ход; единият седна на най-долното стъпало, за да си поеме дъх, а другият просто се люшна напред и падна в безсъзнание на пода. Брайън достигна най-горното стъпало и се обърна, като с изумление видя Робърт Макнотън спрял по средата на пътя.
— Кислородът! — извика Брайън, като направи знак на по-възрастния мъж да си сложи маската и да включи бутилката. — Сложи си маската!
Макнотън изглеждаше все по-объркан, а дясната му ръка безцелно местеше маската напред-назад пред лицето му.
Джени се приближи зад гърба му.
— Аз… ще го направя — каза тя и дръпна уреда от ръката му.
Включи регулатора и дълбоко си пое въздух няколко пъти, преди да постави маската на лицето му. Брайън видя как Макнотън бавно се съвзема и протяга ръка към Джени, за да я издърпа нагоре. Сърцето му заби учестено, когато осъзна, че почти нямаха време. Той достигна вратата на пилотската кабина и силно замахна със стоманената кислородна бутилка, за да я стовари върху дръжката на вратата. Тя не помръдна, но той чу стреснати гласове отвътре и се наведе встрани, като почти очакваше куршумите да разкъсат металната повърхност.