Той се протегна в другата посока и завъртя ключовете на кислородния й регулатор на 100 процента и аварийно положение, за да продължи да получава достатъчно налягане и да остане в съзнание.
Фил отново погледна нагоре към таблото за налягането в кабината. Височината вече беше малко над 9000 метра и дишането му беше странно, сякаш кислородната система насила надуваше дробовете му и го караше да се напряга, за да издиша всеки път. Беше чувал за това в пилотското училище, позитивно налягане и нещо, наречено обратно дишане на големи височини, но не можеше да си спомни подробностите.
Контролът върху налягането в салона беше на ръчно управление и той леко завъртя ключа, докато голямата изходна дюза на шейсет метра по-назад в самолета леко се затвори, а индикаторът за увеличаване на височината спря да се изкачва. Девет хиляди беше достатъчно, пресметна той. След още десет минути без допълнителен кислород дори портативните бутилки щяха да свършат и само двамата с Джаксън щяха да останат будни. Тогава щеше да я изпрати отзад, за да използва пластмасовите белезници и да заключи Логан, когото беше видял на монитора да блъска безрезултатно по вратата. Сега установи, че лекарят е проснат на пода в коридорчето.
Фил погледна към предното табло, като спря очи на висотомера. Отново бяха влезли в двайсетградусов ляв завой. Той върна боинга на курс 350 градуса и отново включи автопилота. Сърцето му още биеше учестено в очакване на нападение по вратата.
Радарният екран привлече вниманието му и той осъзна, че досега не го е забелязал. Летяха на 11 700 метра и мощните лъчи, които самолетът разпращаше в нощта, се връщаха със сериозни доказателства за огромни буреносни облаци отпред. Докато гледаше, на радара изпълзя огромна напречна жълта ивица, силно нашарена с червено, която показваше буреносен фронт над Западна Сахара. Толкова червено на екрана от такова разстояние показваше, че проблемът беше сериозен. Трябваше да заобиколи.
Фил протегна ръка към таблото на автопилота и бавно завъртя ключа за посоката по часовниковата стрелка, като промени курса надясно първо десет, а после двайсет градуса, наблюдавайки радара, за да се увери, че планираният маршрут минава на изток от бурята. Знаеше, че върховете на подобни чудовища често се извисяват над 18 000 метра. Беше виждал и отбягвал безброй такива бури над Средния запад на САЩ, но над огромната пустош на Сахара със сигурност беше по-страшно.
„Къде сме на картата?“ — зачуди се Фил, като се огледа за авиационния атлас, и в същия момент реши, че няма значение. Така или иначе, беше над безбрежната Сахара. Кой се интересуваше коя държава е предявила права над нея? Още повече, беше в извънредно положение и излъчваше транспондерен код за отвличане, така че светът по закон трябваше да го остави да прави всичко необходимо, за да успее да кацне.
На пет метра по-назад, от другата страна на вратата на пилотската кабина, Брайън Логан видя как светът отново изплува на фокус, когато свежа струя кислород си проби път в дробовете му. Около него проблеснаха цветове, докато се свестяваше, и той осъзна, че някой държи маската върху лицето му.
Брайън погледна нагоре и откри очите на Джени Бретсън. Бяха зелени, големи и изразителни, отбеляза той. Тя махна маската за няколко секунди, за да проговори:
— Чуваш ли ме, Брайън?
Той кимна.
— Дръж си маската. Другата ти бутилка свърши.
Тя сложи собствената си маска и дълбоко вдиша няколко пъти, преди отново да я махне.
— Имаме само няколко минути, ако не върне налягането в салона. Мисля, че сме последните хора в съзнание. В тези бутилки не е останало много.
Беше ред на Брайън да проговори, а новият прилив на кислород към мозъка му помогна да осъзнае, че ако разбиеше вратата, това щеше само да доведе до още по-опасно въртене в ръцете на уплашения командир. А оставаше и дразнещият факт, че не беше успял да разбие ключалката. Ако имаха само няколко минути, преговорите бяха единствената възможност.
Той махна маската си.
— Къде е интеркомът?
Джени вдигна очи и се огледа, като забеляза един апарат на няколко метра. Остави го с пълната кислородна бутилка и се изправи да вземе слушалката.
— Не махай маската. Може да имаш само трийсет секунди, в които да бъдеш в съзнание без нея.
Той кимна и отново си сложи маската.
— Искаш да му се обадиш ли? — попита тя, като посочи към затворената врата на кабината.