Той кимна по-енергично, а тя набра номера и му подаде слушалката.
Фил Найт се поколеба, преди да отговори. Прецени, че най-много една или две стюардеси все още са в съзнание, докато изсмукваха последния кислород от бутилките си, но любопитството надделя. Той вдигна слушалката към ухото си и се стресна, когато чу гласа на Логан от другата страна. Отново погледна към екрана на монитора. Логан вече не се виждаше.
— Имам достатъчно бутилки — започна лекарят, — които да ми осигурят достатъчно време, за да разбия вратата и да те убия на място, а тук има друг пилот, който да поеме самолета, но… въпреки това ти предлагам сделка.
— Какво? — каза Фил Найт след няколко секунди напрегнато мълчание. — Каква сделка?
— Незабавно свали височината в салона, така че да можем да дишаме, и ние… ще те оставим на мира. Но… трябва да обещаеш, че наистина отиваш в Лондон или на някое приемливо място.
— Точно в Лондон отивам, по дяволите! Вече ти казах.
— И без повече номера?
— Добре.
— И включи тези екранчета… подвижната карта, от която се разбира къде сме, за да сме сигурни, че изпълняваш условията.
— Предполагам, че мога да го направя.
— И така… разбрахме ли се? — попита Брайън.
Последва нова тишина, докато Фил Найт се бореше с бученето в главата си и обмисляше условията. Никакви опити за насилствено влизане в кабината срещу кислород. Така или иначе, можеше да загази сериозно, ако някой от пътниците започнеше да съди „Меридиън“, че ги е накарал да припаднат, и това беше по-добро решение.
— Разбери, Логан — отвърна Фил, — ако се отметнеш от думата си, просто ще отворя дюзата, височината в салона ще скочи на 11 700 метра и вие почти незабавно ще изгубите съзнание.
— Да. Разбирам. Естествено, аз ще успея да вляза и да ти счупя врата, преди да припадна, но добре. Договорихме ли се?
— Стига да спазваш условията — отвърна Фил, а в главата му все още отекваше гласът на предпазливостта.
Той чу женски глас, който мърмореше нещо за кислородните маски на пътниците, после гласът на Логан се върна в слушалката.
— Добре. Ти си натиснал някакъв прекъсвач за маските на пътниците, нали?
— Да — отвърна колебливо Фил.
— Включи го.
Преминаха няколко секунди, после в горната палуба се чу внезапен шум, когато гумената джунгла от жълти кислородни маски се изсипа от тавана над седалките.
— Добре. Върнах го. Спуснаха ли се маските?
— Да. Надявам се да не си убил някого. Няма никой буден, който да сложи маските.
— Имам правото да правя всичко необходимо, за да прекратя бунт на самолета си — отсече Фил.
— Върни налягането в салона. Бързо. Искам ушите ми да започнат да пукат веднага! — добави Брайън.
Фил Найт се протегна към таблото над главата си и завъртя необходимите ключове, а очите му се върнаха към висотомера на салона, за да потвърдят, че налягането в самолета започва да се повишава, а относителната височина в салона да пада.
— Добре. Връщам налягането.
— Сигурно десетина души ще получат гърчове от кислородна недостатъчност, глупак такъв. Известно ли ти е?
— Майната ти, Логан! И без това отиваш в газовата камера за въздушно пиратство и убийство. На теб известно ли ти е, а?
За няколко секунди се възцари тишина, докато всеки обмисляше положението си и безполезността от собствената си ярост.
— Виж — обади се Брайън, — преди малко каза, че не искаш да се самоубиваш.
— Разбира се, че не искам да се самоубивам!
— Значи имаш план и аз искам да знам какъв е. Защо обърна, когато ти казахме да продължиш към Кейптаун?
Фил Найт изсумтя в слушалката.
— Беше твърде зает със заплахи, за да ме чуеш, Логан. Нямахме достатъчно гориво, за да стигнем до Кейптаун. Много просто. Връщаме се в Лондон, както ти казах, и дори при това положение, ако ми се наложи да заобикалям заради лошо време, може да се наложи да кацнем в Париж.
Брайън погледна покрай Джени към горната палуба. Все още никой от пътниците не се беше раздвижил, но той вече трябваше да прочиства ушите си. Значи налягането се увеличаваше.
— Трябва да направиш съобщение по уредбата хората да прочистят ушите си — каза Брайън.
— Теб повече те бива по гневните призиви за бунт — отвърна Фил. — Ти си го направи.
На устата на Брайън напираха няколко обидни отговора, но той съзнаваше, че току-що постигнатото съгласие с командира може да се окаже крехко, затова успя да се овладее и да не изкрещи.