— Какво… искам да кажа, къде… — попита англичанинът, като ги огледа подред.
— За момента положението е овладяно — каза му Брайън, като набързо описа какво се беше случило.
— Боже господи! — възкликна Робърт, като търкаше челото си. — Всички събудиха ли се?
— Сега ще проверя — отвърна Джени, като се изправи и пое надолу, за да сложи допълнителните кислородни маски на заспалите пътници.
Брайън помогна на Робърт да стане.
— Това съвсем определено беше последната капка, която преля чашата — заяви Робърт Макнотън.
Те слязоха по стълбичката. Брайън с облекчение видя, че всички пътници в първа класа бяха на крака, движеха се и търкаха очи.
— Всички добре ли са? — попита той.
Те закимаха и го засипаха с въпроси, на които той бързо отговори.
— Направил го е нарочно? — попита един от тях с невярващо изражение.
Брайън кимна, после бързо влезе в тоалетната между икономическа и бизнес класа.
В големия салон пътниците, които вече бяха с поставени маски, започнаха бавно да отварят очи и да се свестяват. Останалите все още бяха в безсъзнание, застинали в необичайни пози. Започнаха да се събуждат бавно, мнозина усещаха болка в ушите си от промяната на налягането, а всички бяха разтревожени от факта, че командирът се беше опитал да им причини нещо лошо.
Дан Браун беше припаднал до втората врата отляво, а съпругата му бе изгубила съзнание в седалката си. Джени мина и й постави маската. Струята кислород събуди Линда и тя хукна по пътеката да търси съпруга си. В главата й се въртяха кошмари, спомени за стрелба, викове и нещо ужасно, което се беше случило. Усещаше вкуса на паниката в устата си. Най-сетне го откри заспал на пода.
До седалката на стюардесата имаше отворено отделение за кислородни маски и тя грабна една от тях, за да я долепи до лицето му. С огромно облекчение напипа пулса му. Започна да масажира ръцете му. Той бавно се свестяваше.
— Скъпи? Добре ли си?
Очите му бяха отворени, а погледът мътен. Съзнанието му бавно започваше да работи отново и след минута можеше да седи сам.
— Какво стана?
— Не знам.
— Все още ли летим?
— Да. И аз припаднах. Мисля, че всички припаднаха.
— Маските са спуснати — отбеляза той, като се огледа и направи гримаса от болката, която стисна челото му.
— Малко ми е лошо, но иначе съм добре. А ти как си? — попита Линда Браун.
— Объркан — отвърна Дан. — Имаше нещо… уредбата, мисля… докторът каза, че командирът намалява налягането в салона, нали?
— Така мисля — отвърна Линда.
— Значи… ох, копелето гадно.
Дан премести тежестта си и започна да се изправя, но се поколеба, когато самолетът сякаш се заклати. Той потърка глава и отново седна.
— Скъпи, хайде да отидем на местата си — каза Линда.
— Чакай! — Той отново отвори очи и дълбоко си пое въздух. — Не. Това вече е прекалено. Къде е онзи доктор?
— Не знам. Защо?
— Всички ли знаят какво стана?
— Не съм сигурна.
Зад нея се чуха стъпки и една мъжка ръка се протегна, за да вдигне Дан Браун на крака.
— Добре ли си?
Дан кимна.
— А ти, госпожичке?
Линда усети пристъп на гняв от пренебрежителните думи, вдигна очи и позна един от най-шумните кавгаджии. Суровото му лице казваше всичко.
Тя се изправи и се огледа. Повечето пътници бяха прави и яростно жестикулираха.
— Нарочно! Така чух.
— Какво крещеше по тази уредба? Вече почти бях изгубил съзнание, когато…
— Ще ти кажа нещо. Преди не бях поддръжник на идеята да се намесваме, но този идиот в пилотската кабина ще ни довърши, ако не направим нещо.
Стюардесите, които обслужваха задното кухненско помещение, се мъчеха да се придвижват напред, но по пътеките ги посрещаха ядосани хора, които сочеха онези, които все още не се бяха събудили. За пръв път шумът от човешки гласове започна да заглушава рева на въздуха, който чуваха през цялото време.