Брайън изключи мегафона, за да посрещне вълната от възмущение.
— Забравил ли си, че отиваме в скапания Кейптаун? — попита един от пътниците.
— А втория пилот, за когото ни каза, че е убит от командира? — извика друг.
Обясни ми, че нямаме достатъчно гориво да стигнем до Кейптаун. Затова се връщаме в Лондон. Закле се, че не ме е чул по интеркома в Нигерия, когато му казах да спре самолета. Закле се, че не е знаел, че вторият пилот не е на борда, преди да започне да ускорява за излитане.
Робърт стисна лявата му ръка като в менгеме, за да го принуди да му обърне внимание.
— Докторе, елементът на изненада е най-важен. Трябва да действаме веднага.
— Ами ако няма нужда да действаме? Той все още може да ни избие, ако се опитаме да го изкараме оттам. Не забравяй, че вътре имат брадва, и макар че не му вярвам и за миг, той твърди, че има и пистолет.
— Ако се движим достатъчно бързо — контрира го Робърт, — няма да има време той или тази идиотка старшата стюардеса да започнат да се отбраняват. Не ме интересува колко е здрава тази врата. Ако започнем да блъскаме с всичко, което докопаме, ще влезем и ще го изкараме оттам.
— Робърт, аз… прекалено разбуних всички, без да го обмисля. Не можем да си позволим да изгубим контрол върху ситуацията.
— Ние поначало нямаме контрол върху ситуацията, докторе. Всъщност точно това се опитваме да придобием.
— За какво си говорите, момчета? — попита един от мъжете на няколко крачки зад Робърт. — Ще го правим ли, или не?
Робърт се обърна и вдигна ръка.
— Изчакайте. Решаваме тактически въпрос.
— Съжалявам, Робърт — продължи Брайън. — Трябва да спрем. Мисля, че сега е най-добре да изчакаме. Искам да кажа, че говорих с него и се оказа, че съм сгрешил. Този човек е отвратителен пилот, меко казано, но не смята да се самоубива, иначе вече щяхме да сме мъртви.
Робърт Макнотън внимателно го изгледа.
— Значи според теб сме се поддали на истерия, така ли?
Брайън кимна.
— Поне аз. Със сигурност. Държах се истерично.
— Вероятно, но нека ти напомня, че не ти реши да направиш това странно, очевидно безцелно аварийно кацане в Нигерия. Нито пък ти обиждаше хората часове наред, нито ни лъга почти за всичко, както сам изтъкна, още от Лондон. Спомни си кралицата и всички други щуротии.
— Знам.
— И очевидно не ти си застрелял втория пилот. Така че дали наистина реагираме пресилено, когато командирът се опитва да ни избие с кислороден глад?
— Не съм сигурен…
— Не си сигурен, че този човек си поигра с нас по начин, който може да бъде смъртоносен?
— Той вероятно не знае за смъртоносните последствия от продължителния кислороден глад, Робърт. Повечето хора не ги знаят, а вторият пилот ми каза, че този командир никак не го бива.
Робърт стисна челюсти, огледа лицата около себе си и най-сетне върна поглед върху Брайън.
— Много добре. Наистина ме хвана да нарушавам един от личните си принципи, признавам. Да действам, без да мисля.
Робърт се обърна към пътниците около тях и повиши глас.
— Ще чакаме! Доктор Логан е прав. Въоръжената намеса може би не е необходима, но бих искал тези от вас, които се канеха да разбият вратата, да останат в готовност.
Вероятно се дължеше на изправената стойка на мъжа или авторитетния му глас, помисли си Брайън, но думите на корпоративния бос незабавно намалиха взривоопасното напрежение.
„А повечето от тях дори не знаят кой е той“ — помисли си Брайън.
Робърт пристъпи сред тълпата, като обясняваше решението и успокояваше духовете, а Джени улови погледа на Брайън и леко му се усмихна. Той се усмихна в отговор. Усети, че трябва да преразгледа всичко, което беше казал и направил от Лондон насам. И изпита срам. Отново вдигна очи към нея, но тя вече бе тръгнала по една от пътеките и се беше изгубила от поглед.
От таблото на гърба на една от седалките до него се излъчваше някакво сияние; Брайън погледна натам и с облекчение видя, че командирът е спазил още едно обещание и отново е включил подвижната карта на маршрута им. Той се завъртя, за да вижда екрана по-добре, и проследи сините граници на водните басейни над Северна Африка и западния бряг на африканския континент, за да установи позицията на техния „Боинг 747“, докато летяха на север. Отначало беше твърде разсеян, за да схване смисъла на линиите и символите, но нещо на картата се бореше за вниманието му и той объркано се взря в електронното изображение: проектираната линия на маршрута, която щеше да прекоси югозападната граница на Либия след по-малко от сто и петдесет километра… беше, общо взето, насочена към Триполи.