— Сигурно щракаш това малкото и то сменя каналите.
— На този екран?
Тя посочи вградения монитор с течни кристали на гърба на предната седалка, на който внезапно разцъфнаха цветове, когато Джими натисна правилното копче. Той провери различните канали, докато Бренда четеше инструкциите.
— Тук пише, че имат Си Ен Ен, Джими. — Тя вдигна очи към него. — Как ти се струва? Си Ен Ен по средата на небето.
— Наистина?
— Предаване на живо… от спътник, така пише. Пробвай трийсет и девети канал.
Той набра цифрите, а шумът в слушалките беше заменен от силно пукане, преди предаването да се стабилизира. Един от водещите на Си Ен Ен в Атланта четеше някаква новина на фона на графично изображение на самолет.
… нямаме подробности от пилота. Нещо повече, според осведомени източници през изминалия час няма връзка със самолета. Да обобщим: бунтът на пътниците на борда на „Боинг 747“ на „Меридиън Еърлайнс“, летящ над Северна Африка тази вечер, очевидно е завършил с това, че пътниците са отвлекли собствения си самолет. Командирът и една стюардеса са се барикадирали в пилотската кабина. Служителите на „Меридиън“ отказват да коментират възможността самолетът да бъде атакуван, а всички пътници — арестувани, когато се приземи в Лондон. Каквото и да става в действителност на борда, вероятността голям брой пътници да бъдат съдени едновременно по обвинение във въздушно пиратство е без прецедент в историята на американската авиация. Въздушното пиратство е углавно федерално престъпление, което се наказва със смърт.
Джими Робъртс усети как вътрешностите му се свиват в момента, в който очите на Бренда широко се отвориха от изненада.
— Джими? Той… той говори за нас, нали?
— По дяволите — изохка Джими и се почувства доста глупаво, че не може да измисли нещо по-адекватно. — Смъртно наказание? За бога, Бренда, той казва, че смятат всички ни за въздушни пирати!
42
Национална разузнавателна служба Шантили, Вирджиния
18:18 ч
Дейвид Бърд остави слушалката. Седеше в кабинета на Джордж Зофел и все по-притеснено се питаше какво става с Полет 6 на „Меридиън“ и дали изобщо има смисъл да следва интуицията си. Да открие сенатор Шарън Дъглас посред нощ се оказа далеч по-трудно, отколкото беше очаквал. Тя все още беше в Лондон и несъмнено спеше, но там имаше прекалено много добри хотели, а той нямаше време да се обажда на всичките.
Иззвъня телефон. Джинджър, секретарката на Джордж Зофел, отговори на обаждането и незабавно вдигна два пръста, за да привлече вниманието му през отворената врата.
Дейвид натисна втора линия.
— Полковник Бърд? Обажда се Рон Олсън, административният помощник на сенатор Дъглас. Току-що получих обаждане от централата на Белия дом, в което се казваше, че спешно искате да говорите с нея.
Дейвид внимателно подбра следващите си думи. Линията не беше секретна.
— Трябва… да обсъдя един изключително важен въпрос с нея и не мога да чакам.
— Дори не можете да ми кажете за какво става въпрос?
— Не, мистър Олсън, не мога.
— И въпреки това искате да я събудя в три часа през нощта?
— Ако не го направите, тя вероятно ще ви се скара. Вижте, наистина е важно. Просто ми дайте номера й в хотела, и аз ще се обадя.
— Откъде да знам, че наистина сте този, за когото се представяте?
— Спомнете си. Кой ви се обади по моя молба? — попита Дейвид.
Олсън помълча секунда, преди да отговори.
— А, да. Телефонистката от Белия дом. Добре, изчакайте да ви дам лондонския номер.
Той се върна и му продиктува безкрайна редица цифри за хотела в Лондон.
Слушалката беше вдигната от човек, който явно изпитваше сериозни затруднения да я държи както трябва. Тя изтрополи по нощното шкафче, падна на пода и изтрака, преди да открие пътя обратно към това, което трябва да беше ухото на сенатор Дъглас.
— Хм… ало?
Дейвид се представи и се извини за обаждането, преди набързо да опише случая и да помоли за помощ. От другата страна долетя объркана въздишка.
— Кажете пак кой се обажда. Дейвид… Бърд?
— Да, госпожо сенатор.
— Офицерът от авиацията, с когото разговарях по-рано днес… вчера?
— Да.
— Колко е часът?
— Много ранен, за което се извинявам.
— И по-важно, къде съм? Тук е тъмно.