Огромните кресла в първа класа внушаваха респект, но той си наложи да влезе. Забеляза доктора, който беше предвождал бунта, за който говореха по телевизията. Беше се навел над седалките отдясно и гледаше през прозореца в тъмното, а друг човек, когото познаваше от икономическа класа, правеше същото на задния ред и разговаряше с жената, която се беше представила като новата старша стюардеса.
— Докторе? Извинете — каза Джими, като пъхна и двете си ръце в джобовете.
Отблизо докторът не изглеждаше такъв великан, помисли си Джими. Беше му се сторил по-едър, докато фучеше из големия салон с мегафон в ръка.
Докторът се отдръпна от прозореца и се огледа с уморени очи и пребледняло лице. Изправи се, като погледна Джими в очите.
— Да?
— Казвам се Джими Робъртс. С жена ми току-що хванахме новините по Си Ен Ен, а говорителят разказваше за този полет и че всички пътници са похитители, а аз… ами, ние не сме, така че трябва да разбера… какво става тук, по дяволите.
— „Похитители?“ — повтори Брайън Логан.
— Аха! — Джими повтори думите на водещия, доколкото си ги спомняше.
Другият мъж, който беше гледал през прозореца, и старшата стюардеса също го чуха и се приближиха.
— Точно това ни уплаши с жена ми — продължи Джими. — Казаха, че ще ни арестуват и ще ни съдят за пиратство. Не знам за вас, но ние отзад нищо не сме направили. Просто спечелихме два самолетни билета.
Робърт Макнотън се изправи от седалката си и протегна ръка на Джими, докато се представяше.
— Радвам се да се запознаем, мистър Макнотън — отвърна Джими, като стисна ръката му.
— Не се притеснявайте за тези измислици, мистър Робъртс — каза англичанинът. — Единствените действия в този самолет, които са на границата на престъплението, са на пилота, а не на доктор Логан или моите. Може… да се наложи да поговорим с полицията, когато пристигнем, но ви уверявам, че никой няма да съди вас или съпругата ви.
— Но защо говорят такива неща? — попита Джими, като гледаше Робърт Макнотън в очите. — Чух какво казахте по уредбата. Особено вие, докторе. Според мен заявихте, че превземаме самолета.
— Просто — прекъсна го Робърт с вдигната ръка, — че вземаме нещата в свои ръце, тоест обясняваме на командира, че е длъжен да продължи към крайната си цел. Това със сигурност не е… не е…
— Вижте — добави Брайън Логан, — не можеш да отвлечеш самолет и да кажеш на пилота да кара към първоначалната си цел. Това е смешно. Командирът очевидно е пуснал тези обвинения по радиото, без никой от нас да има възможност да възрази, но всичко това са глупости.
— Надявам се — добави Джими. — Ние не сме летели много със самолети. Жена ми и аз.
Брайън кимна, но всъщност не чу последната забележка на Джими. Вместо това внимателно гледаше Робърт Макнотън, който беше замълчал и се почесваше по брадичката.
— Мистър Робъртс, нали? — попита Джени.
— Да, мис.
— Нека дойда с вас, за да успокоя жена ви.
— Ще съм ви благодарен — отвърна Джими, като остави Джени да го поведе назад през завесите.
Брайън се обърна към президента на „Инглиш Петролиум“.
— Какво има?
— От детските уста, или в случая устата на невинните, идват болезнени истини.
Брайън се подпря на съседната седалка и се взря изпитателно в по-възрастния мъж.
— Какво искаш да кажеш?
Робърт Макнотън въздъхна и се отпусна в креслото, като кротко сплете пръсти на корема си, вдигна очи към Брайън и поклати глава.
— Не ми е приятно да призная, докторе, но се опасявам, че нашият приятел може би е прав. Ти и аз се опитахме да поемем контрола върху самолета и независимо от мотивите ни това доста точно съвпада с основното определение за въздушно пиратство, въпреки исканията ни към командира.
— Не! Глупости!
— Аз не съм адвокат, разбира се, но постоянно се занимавам със законови проблеми и се опасявам, че е точно така. Естествено, това не означава, че някой ще възбуди дело, но…
— Но какво?