— Добре.
— Освен това НАТО официално поиска военна намеса от нас, за да попречим на този самолет да влезе в европейското въздушно пространство, а французите изразиха крайна тревога. С други думи, имаме правото и като се има предвид американският флаг, под който лети тази авиокомпания, вероятно и задължението да се справим сами с тази ситуация.
— Съгласен съм, че топката е в нашето поле, докато се намира над Средиземно море.
— Така че, господин президент, нямаме време — каза Сандерсън. — Имаме основателна причина да се страхуваме самолетът да не се приближи прекалено до брега и никакви сериозни доказателства, че това не е терористична акция, а и не получаваме отговор от пилота. Всъщност, както ви казах, единственият човек, забелязан в пилотската кабина, се е снишил, за да не го видят.
— Ами ако грешим, Бил? Ако те наистина са тези, за които се представят?
— Сър, ами ако сме прави и не направим нищо? Ако беше Ню Йорк, а не Марсилия? Решението е ваше, но на везните имаме възможността за ядрен или биологичен удар срещу Франция или Великобритания срещу малката вероятност да имаме невинни американци, които са заложници на този самолет.
— Свържи ме с водача на изтребителите, Бил.
— Господин президент, докато разговаряхме, самолетът е излязъл от зоната за обстрел. Буквално нямаме време.
— Свържи ме с него, Бил. Веднага.
— Да, сър — каза началникът на кабинета, като се опитваше да овладее собствените си емоции, докато се обръщаше към един от техниците в стаята и му даваше знак незабавно да установи връзката.
— Той ви слуша, господин президент. Ще разговаряте със старши лейтенант Крис Бъртън. Повиквателна Зверче. Говорите на живо по некодиран канал.
— Командире? Тук е президентът. Как ме чувате?
— Силно и ясно, господин президент — отвърна почти незабавно гласът на Крис Бъртън.
— Докладваха ми най-подробно за действията ви, но сега ми трябва личното ви мнение. Направили ли сме всичко възможно, за да се уверим, че този самолет не е приятелски настроен?
За момент по канала се чуваха само смущения.
— А, сър… ако ми дадете още пет минути, ще мога да отговоря с по-голяма сигурност.
— Имате три минути, командире. Не повече. Ще чакам.
46
„Меридиън“ 6, в полет
00:31 ч
Фил Найт видя червена светлина с периферното си зрение. Непознат самолет доближи пилотската му кабина отляво. В мигащите светлини на крилата на боинга той различи силуета на някакъв изтребител с двойна опашка, който, изглежда, имаше американско означение. В лицето му светна малък лъч светлина от пилотската кабина на изтребителя, като стресна Фил, който вдигна ръка да се предпази. Човекът, който беше в пилотската кабина на изтребителя, завъртя светлината встрани от пилотската кабина на боинга и освети себе си.
„Фенерче — заключи Фил. — Но какво се опитва да каже?“
Пулсът му тревожно се ускори. Възможността пак да е сгрешил нещо и да се е забъркал с изтребители прехващачи изпрати още един поток адреналин през тялото му. Но той излъчваше транспондерен код за отвличане, нали така? И беше казал на компанията какво прави. Може би изтребителят просто трябваше да го ескортира до безопасно място.
„Сигурно е това. Това е ескорт.“
Той отново потрепери, когато си спомни за системата ACARS. Не беше отговорил на последното запитване от компанията, получено преди цели часове, а нали Абът му беше казал, че процедурите за разрешенията извън страната са различни?