„Разбира се, че ще е осветена — поправи се той. — Те знаят, че идвам.“
НРС, Шантили, Вирджиния
Джордж Зофел се обърна на мястото си, за да потърси Джон Блейлок, който все още стоеше прав с телефонна слушалка до ухото.
— Джон?
— Да? — вдигна поглед по-възрастният полковник.
— Той не се е подчинил на инструкциите на изтребителя и започва да се спуска, сякаш се насочва към Марсилия.
— Какво ще правят? — попита Дейвид.
Джон му хвърли бърз поглед, закрил слушалката с ръка, а изражението му сякаш казваше: „Остави ме да се оправя с това“. После отново погледна към Зофел.
— Заключение?
— Лангли смята, че това е планиран финт. Натискат Пентагона за незабавно разрешение да го свалят.
— Не! — извика Дейвид.
— Полковник Бърд, моля! — каза рязко Джон.
— Майната му на протокола, господа. Майната им на снимките от Нигерия. Този самолет не е летяща терористична заплаха. Не можем да го свалим.
Джон Блейлок скочи и протегна дясната си длан към Дейвид, за да го накара да замълчи, после се обърна към Зофел и Колингс.
— Имам причина да вярвам, че Дейвид е прав.
Джордж Зофел поклати глава.
— Вече обсъдихме проблема, Джон, групата X може да е имала съучастник на борда, който да е знаел за недоволството на Логан, и да е бил готов да използва името му. Съжалявам. Няма да се намесваме.
— Каза ли на Лангли? — попита Джон.
— Да, но те не вярват, че е важно, нито пък ние.
— Е, кажи им го пак, по дяволите. Опитват се да получат разрешение да го свалят.
— Не, Джон — отвърна меко Зофел. — Ще трябва да отстъпиш.
— По дяволите, Джордж, изслушай ме. Това е грешка. Преди не мислех така, но сега съм убеден, че Дейвид е прав, и се опитвам да добавя още едно парче към мозайката, но ми трябват още няколко минути.
— Нямаме още няколко минути — каза Сандра Колингс.
Джон Блейлок отново отвори уста, но тя вече беше скочила от мястото си.
— Седнете, полковник! Държите се неадекватно. Тук сте само гост. Ако се намесите още веднъж, ще трябва да отстраним и двама ви.
В продължение на няколко напрегнати секунди Дейвид Бърд наблюдаваше Джон Блейлок, който се опитваше да реши какво да направи. Дейвид чу в слушалките си думите на пилотите, които все още се опитваха да измислят начин да накарат пилота на боинга да се подчини. Водещият F-14 отново летеше пред него и пак зави наляво, но боингът продължаваше да се спуска по права линия към Марсилия, без да се отклони. Искането за незабавно разрешение за стрелба отново беше отправено към президента.
„Меридиън“ 6, в полет
Джими Робъртс беше отвел младия собственик на радиоскенера в предната част на самолета, където ги чакаше Джени. Тя бързо поздрави момчето и му върна радиото със спешната молба отново да го включи. Момчето занатиска копчетата и цифрите на дисплея започнаха да прескачат от честота на честота, потвърждавайки, че апаратът работи.
Но не се чуваха никакви гласове.
— Сигурен ли си, че покрива същите честоти като преди? — попита Джени.
Момчето кимна.
Нещо привлече погледа й през малкото кръгло прозорче на втората врата отдясно на боинга и тя се извини за секунда, за да прекоси седемте метра до другата страна.
— Какво виждаш? — попита Брайън Логан зад нея. Току-що беше излязъл от първа класа.
— Друг самолет — отвърна Джени, като се обърна за малко, за да се увери, че е той. — Дори два, мисля, които летят до нас от тази страна.
Брайън погледна и бързо се отдръпна.
— Изтребители. Не мога да определя чии са, но не съм изненадан.
Боингът леко подскочи и Джени усети как самолетът започва да се спуска. Тя се взря изумено в Брайън, който провери часовника си.
— Възможно ли е да започваме да се снишаваме към Лондон толкова скоро? — попита тя, като вече подозираше отговора.
— Няма начин. Току-що минахме край Либия и сме над Средиземно море, но не знам колко навътре — отвърна Брайън. — Преди няколко минути погледнах картата. Нещо става с нас и тези изтребители.
Джени се върна от кухненското помещение, където Джими Робъртс и тийнейджърът си играеха със скенера и напразно се опитваха да открият честотите, които бяха чули преди.
— Успявате ли?