Джими поклати глава.
— Нищо не чуваме.
— Моля ви, продължавайте — каза Джени, после се обърна към Брайън. — Какво мислиш?
— Че ни принуждават да кацнем някъде.
— Принуждават ни да кацнем?
— Да, и ако съм прав, там на пистата ще ни чакат въоръжени посрещачи. Кой знае какво им е казал командирът.
На борда на „Еър Форс Едно“
Президентът поклати глава и въздъхна. Изражението му внимателно се наблюдаваше както в залата за извънредни ситуации, така и в Пентагона. Заложено е твърде много, за да рискувам, помисли си той. Опасността от терористична операция бе затруднила вземането на всяко решение и той бе поставен на границата между ясната заплаха и възможността за ужасна грешка.
Ако беше антракс или ядрено оръжие, можеха да загинат милиони. Ако сбъркаше, триста души щяха да платят тази грешка с живота си. Самите цифри правеха решението му неизбежно. Рискът беше прекалено висок.
— Много добре — каза президентът унило. — Унищожете самолета.
— Слушам, сър — каза Бил Сандерсън и кимна на друг офицер в залата за извънредни ситуации, който предаде командата, без да знае, че от Пентагона вече я бяха чули.
Заповедта беше предадена от оперативния център на самолетоносача „Ентърпрайз“ на старши лейтенант Крис Бъртън за броени секунди.
— Зелена светлина, Зверче. Повтарям, базата дава зелена светлина.
— Разбрано — потвърди Бъртън с тон, който издаваше примирение. — Заставам на позиция.
Чу се звукът от бойната глава на ракета въздух-въздух, която изръмжа силиконовото си съгласие, че е уловила целта и я следи. Звукът бързо прерасна във вой, който издаваше установено радарно насочване.
— На позиция за стрелба — предаде Бъртън.
Диспечерът от „Ентърпрайз“ заговори забързано:
— Зверче, целта е на 130 километра от брега. Свали го веднага. Доближава те подкрепление от осем изтребителя „Мираж“ на разстояние от десет до петнайсет километра.
— Хващаме ги на радара — потвърди Бъртън. — Две, три, четири, на позиция за стрелба. Тигър, стойте високо.
Изтребителите насочиха ракетите си „Сайдуайндър“ към двигателите на боинга.
В пилотската кабина на изтребителя водач Крис Бъртън усети как пръстът му докосва спусъка и се поколебава, когато заговори на колегата си отзад:
— Помогни ми, Бори. Има ли нещо, което не сме пробвали?
— Давай, Зверче. За бога, това може да е летяща ядрена бомба.
Крис усети как пръстът му се кани да натисне спусъка. Съзнателно възпря импулса си, опитвайки се да открие нещо, каквото и да е, което да разсее страха му, че се кани да избие невинни цивилни граждани.
— Какво чакаш, Зверче? — попита Бори.
— Още нещо! — отвърна Крис, като натисна предавателя и каза на останалите пилоти да задържат позиция. — Бори, включи отново радиото на едно-двайсет-едно-точка-пет и му кажи, че ако не ме последва, ще го свалим.
— Разбрано — отвърна Бори.
— База — предаде Бъртън. — Опитвам още една маневра, за да го убедя да ме последва.
Той изключи ракетите си и побутна дроселите, като отново ускори, за да настигне и да изпревари боинга.
— Съвсем не, Зверче — отвърнаха от базата. — Изпълни заповедта веднага.
— Не още, сър. Нещо не е наред в тази работа.
— Зверче, трябва да стреляш незабавно.
— Изчакайте, база.
— Съвсем не, по дяволите. Веднага изстреляй тези ракети!
— Изчакайте. Ще стрелям с картечницата, за да привлека вниманието му.
— Няма време, Зверче. Изпълнявай заповедите си.
На задната седалка на водещия „Томкет“ Бори натискаше бутона за предаване.
— „Меридиън“ шест, това е последно предупреждение. Повтарям, това е последно предупреждение. Не виждаме никого на борда, освен човека в кабината и ако не обърнете самолета и не поемете обратно за кацане в Алжир, ще ви простреляме с ракети. Повтарям, при отсъствие на доказателство за пътници или съгласие от ваша страна ще ви свалим. Това е последната ви възможност.
Отговор не последва.
Бъртън вече се беше плъзнал назад на позиция зад боинга и беше привел ракетите в състояние на бойна готовност. Натисна спусъка и изпрати картечен откос в нощта. Трасиращите куршуми очертаха линия пред боинга, а шумът незабавно отекна навсякъде. Още веднъж светна с фенерчето си в кабината, а после към дясната си ръка, като правеше знак на пилота да го последва и да завие наляво. Стори му се, че пилотът на боинга кима, и Бъртън за последен път леко зави наляво, като се молеше пътническият самолет да го последва.