— Мартин?
Когато чу гласа й, Мартин усети очите му да се изпълват със сълзи. Опита се да ги спре, но нямаше смисъл. Леденото чувство, че никога няма да я види отново, което се беше загнездило в стомаха му, и сегашното облекчение бяха толкова силни, че той тихо захлипа, докато майка му развълнувано му разказваше за голямото си приключение.
— Запознал си се с чудесни приятели, Мартин — говореше тя. — Купиха ми един от онези хамбургери и накараха една стара жена да се чувства много добре.
— Чакай ме там, мамо — каза той, като най-сетне се засмя през сълзи. — Идвам. Идвам си вкъщи при теб. Искам да ти покажа Америка.
Чикаго, пет седмици по-късно
Прокурорът Деби Рандъл седеше на удобната задна седалка на взетата под наем кола, като целенасочено отбягваше неодобрителния поглед на колегата си и се взираше упорито в книжата в скута си.
— Не можеш ли просто да се наслаждаваш на пътуването и да си говориш с мен? — оплака се Алекс Браунли.
— Бих могла — отвърна Деби, без да откъсва очи от обвинението в предумишлено убийство, отправено към някой си Брайън Логан, — но преди да се срещнем с този информатор, искам да прегледам случая.
— Просто е, Дебс — каза Алекс, като позволи на очите си да се плъзнат по приятните форми на тялото й. — Уволненият лекар толкова се е ядосал на авиокомпанията, че е решил хладнокръвно да пребие втория пилот до смърт.
Деби вдигна очи към него и поклати глава.
— Всичко друго е, но не и просто. Извършено е в състояние на афект и въпреки че те пледират за невменяемост, в крайна сметка ще го осъдим.
— Ще бъде трудно без тялото на втория пилот — каза Алекс.
— Този проблем може да се разреши.
— Тоест… човекът, с когото ще се срещаме, знае нещо, така ли?
Тя кимна и вдигна очи. Все още им оставаха около шестнайсет километра до „Полуоки“, едно частно летище на север от „О’Хеър“.
— Всичко, което знам — продължи Деби, — е, че нашият шеф преди няколко часа е разговарял с човек, който лети към „Полуоки“. Нашият безстрашен лидер каза, че след като двамата с теб сме каубоите, които го накараха да поеме това дело, за да послужи за урок на авиокомпаниите, ние трябва да отидем и да поговорим с него.
— Това не е просто пример за човешка ярост, Деб. Ние обвиняваме един доктор, който е убил член на екипажа.
— Е, нали знаеш, че първоначално шефът се колебаеше да предявим обвинение именно поради липсата на тялото. Нигерийците го търсят от три седмици, но от него няма и следа.
— Все пак ми се иска да имахме обвинение във въздушно пиратство, Деби. Това щеше да е по-забавно в съда.
— Да бе, много забавно. Случай, който е разрешен от самото начало. Да видим, няма достатъчно доказателства, показанията на повечето от пътниците противоречат на обвинението, командирът не е сигурен какво е станало, а единствените ни доказателства срещу Логан са записите от пилотската кабина, на които се чува как казва по уредбата, че полетът трябва да продължи към Кейптаун.
— Опитал се да превземе самолета със сила, Дебс — отбеляза Алекс. — Вече водихме този спор.
— Да, водихме го. А той ще каже, че не е имал намерение да превзема нищо; това са просто устни заплахи. В края на краищата е заповядал на командира да лети натам, накъдето и без това е трябвало. Доста тъпо отвличане, нали? Някога случвало ли ти се е съдебните заседатели да започнат да се подхилкват и да продължат, докато зареват от смях и изпопадат от столовете си?
— Не — каза Алекс, като с мъка се опитваше да скрие усмивката си, когато си представи идиотската картина.
— Повярвай ми. Не е забавно.
Елегантен корпоративен „Гълфстрийм V“ кацаше на пистата, когато те доближиха терминала за частни самолети.
— Това ли е той? — попита Алекс.
Деби провери в един малък бележник и кимна.
— Така мисля… ако правилно разчитам номера на опашката. Има само букви вместо обичайните цифри, каквото и да значи това. Може да е с британска регистрация. Освен това е подранил.
Тя се огледа и забеляза другите автомобили и хора, които очевидно чакаха същия самолет. До една лимузина стояха двама митничари.