— Обичайното. От оперативния отдел. Трябва да излетим в един и трийсет, но казват, че ще ни задържат на изхода поне час. Освен това се задава буреносен фронт.
— Трябва ти анализ на дежурното време, нали?
— Точно така. От кой момент нататък няма смисъл? Колко можем да закъснеем на пистата и все пак да стигнем до Лондон, без да нарушаваме изискванията за дежурно време?
— Искаш да ги поизмъчиш? До последната минута?
Командирът сви рамене.
— Ако ние не настояваме на правилата, „Меридиън“ никога няма да го направи.
— Без майтап, Шерлок — изсумтя вторият пилот. — Биха ни закачили с белезници за щурвала, ако Агенцията им даде това право.
— Имаш ли нещо против да съобщиш на пътниците? — попита командирът.
Пилотът го погледна невярващо.
— Разбира се, че имам. Мразя да правя съобщения по радиоуредбата.
— Е, аз също. Но те ще се ядосат, ако никой не го направи, а тъй като командирът на полета отказва, си помислих…
— Капитане — прекъсна го вторият пилот, — мисля, че ме бъркате с някого, на когото му пука.
— Добре де — въздъхна командирът, — ще им кажа по време на полета. Не искам да ги ядосвам.
— Късно е. Те са се родили ядосани, а после ние им даваме страхотни служители в бюрата, които допълнително да ошлайфат настроението им. Почакай, докато опитат храната.
Командирът въпросително погледна помощника си.
— Малко сме кисели днес, а, Джеф?
— Колко мило, че забеляза! Вчера бях просто разочарован. Днес съм стопроцентово вкиснат.
7
На борда на „Върджин Еърлайнс“ 12
Бостън — Лондон, над Атлантическия океан
В кухненското помещение на първа класа в „Еърбъс А-340“ на „Върджин“ най-сетне се бе възцарило известно спокойствие. Бяха на средата на пътя от Бостън до Лондон на височина 11 000 метра. След като бяха сервирали обилна вечеря, десерт, кафе, закуски и безброй питиета, стюардесите от първа класа, които се грижеха за удобството на най-важните пътници, най-сетне бяха прибрали и почистили всичко и се бяха осмелили да си починат малко.
Нямаше много време. Сервирането на закуската щеше да започне след два часа. Приятното спокойствие се отразяваше на всички. Тихият шум от приглушения рев на двигателите действаше като приспивателно, действието на което рязко беше прекъснато от мъжа, нахлул в кухненското помещение, очевидно разстроен.
— Мис! Мис!
Трите стреснати стюардеси веднага се обърнаха към полуделия пътник, а той спря и посочи през рамо към първа класа.
Една от жените незабавно пристъпи напред.
— Какво има, сър?
— Аптечката за първа помощ. Къде е? Моята… моята…
Той объркано се огледа и се отдръпна от нея, като побягна обратно. Стюардесата го последва.
— Какво има? — повтори тя.
Колежката й хукна след нея.
Доктор Брайън Логан бързо крачеше по пътеката, като спираше до всяко място, а очите му шареха във всички посоки.
— Тя е… Къде е тя? Къде е тя?
Старшата стюардеса го хвана за раменете и се опита да го обърне към себе си.
— Сър! Успокойте се. Моля ви! Кажете какво е станало.
Логан се обърна сам, като примигваше бързо-бързо и се опитваше да съсредоточи погледа си върху униформената жена пред него. Тя видя как в очите му просветна разбиране, тялото му се отпусна и той сведе глава.
— О, боже.
Стюардесата опита отново с по-мек тон:
— Сър? Можете ли да ми кажете какъв е проблемът?
Трета стюардеса приближи отзад с разпечатка на списъка на пътниците и прошепна в ухото на началничката си:
— Казва се Брайън Логан. Лекар е.
Старшата стюардеса кимна, без да откъсва очи от разстроения мъж, който беше започнал тихо да плаче.
— Доктор Логан? Бихте ли седнали, за да ми разкажете какво не е наред?
Той кимна и я остави да го отведе обратно до мястото му. Стюардесата приклекна до него, без да пуска ръката му.
— Съжалявам. Беше… много истински кошмар, предполагам.
— Случва се — каза тя.
— Помислих, че съпругата ми е на борда и… има нужда от медицинска помощ…
— Разбирам.
— Къде съм? В смисъл, знам, че сме на път за Лондон, но…
— На три часа от „Хийтроу“, докторе. Някой ще ви посрещне ли там?
Той се вгледа продължително в нея, сякаш не разбираше въпроса.