— Чакай — прекъсна я командирът. — Сенаторка?
Джени не обърна внимание на въпроса.
— Липсват трийсет порции за икономическа класа, а в бизнес класа също липсват порции и възглавници. Когато този самолет кацна от предишната отсечка, екипажът е записал две от задните тоалетни като повредени, мръсни и заключени. Е, все още са повредени, мръсни и заключени.
Тя погледна втория пилот и посочи над главата му.
— Това нещо пуснато ли е на максимална мощност?
— Кое нещо, скъпа?
— Не ми се правете на много умен. Климатикът.
— Пуснал съм единия вентилатор. Още ли искаш? — Пилотът вдигна ръка в очакване на отговора й.
— Шегувате ли се? Отзад сигурно е 32 градуса. Да, искам още. Ако не охлаждате въздуха в този самолет толкова, колкото е възможно, създавате проблеми. Тези хора са на косъм от истерията и ако бяхте минали през претъпкания терминал, и вие щяхте да се чувствате по същия начин.
— Ей, успокой се, Джейн — обади се командирът.
— Джени, за бога. Пише го на проклетата ми табелка.
— А, извинявай.
Командирът се обърна към втория пилот.
— Включи всички вентилатори на пълна мощност.
Джени прибра един кичур коса от челото си.
— Добре. Освен това ще ми трябва мъжествен герой, който да влезе в салона и да посплаши някои от пътниците. Един тип се разкарва насам-натам с клетъчен телефон и не иска да го изключи.
— Шегуваш ли се? — попита командирът.
— Не, не се шегувам — отвърна тя с отвращение. — Знаете ли, изобщо не помага, когато отказвате да разговаряте с тях. Стигат до състояние, в което не вярват и на една наша дума, и стават все по-нервни.
Ревът на реактивен самолет провъзгласи първото излитане след преминаването на бурята.
— Колко си висока, Джени? — попита командирът.
— Моля? — попита тя объркано.
— Ами нямаме много хубавки миньончета сред стюардесите.
Джени замръзна за няколко секунди, вторачила очи в неговите.
— Това е шега, нали? Просто ме дразните, за да предизвикате феминистка реакция?
— Е, не…
— Капитане, когато ме наеха, отговарях на минималните изисквания за ръст от 1,65 сантиметра. Все още съм толкова висока. Благодаря за прилагателното „хубавка“. А сега е мой ред, нали? Винаги ли сте имали това шкембенце?
Той леко поклати глава с обидено изражение.
— Не.
— Добре. След като свършихме с взаимната оценка на фигурите си, бихте ли ми казали кога ще излетим за някъде? Любопитковците долу искат да знаят.
— Мисля, че имаме шанс да потеглим след известно време — въздъхна командирът.
— Добре. Обичам точните отговори. — Тя измъкна пет-шест сгънати листа хартия от един страничен джоб на униформата си.
— Какво е това? — попита помощник-пилотът.
— Любовни писма за вас двамата — отсече тя, като отваряше първото. — „Капитане, вашата арогантност вероятно е проява на най-лошото отношение към пътниците, с което съм се сблъсквала.“
— „Арогантност“? — попита измъчено командирът.
Джени го погледна.
— Аха, щото вие двамата не искате да говорите с тях.
Тя избра друго писмо.
— Цитирам: „Ако все още няма федерален закон срещу задържането на пътниците в горещ самолетен салон, трябва да го измислят. Какво ви става бе, хора?“. И трето: „Какво си мислите, че карате отзад? Говеда?“. Да продължавам ли?
— Не — отвърна командирът. — Схванах основната идея. Не ни харесват особено.
— По дяволите — обади се вторият пилот, — ако се съди по последното събрание на профсъюза, ние самите не се харесваме! Пилотите мразят компанията!
Той се обърна и посочи Джени Бретсън.
— Стюардесите мразят пилотите и компанията. Механиците мразят компанията и пилотите. А момчетата от профсъюза мразят всички. Наредете се на опашката.
— Между другото, ние не ви мразим — каза Джени. — Просто не обичаме да ни казват, че сме от един отбор, а после никой да не ни обръща внимание. И още, имаме само един резервоар с вода. Ще свърши, преди да стигнем до Лондон, а това означава закуска без кафе и чай.
Командирът въздъхна.
— Няма значение. И бездруго работното ни време почти свърши.
Джени го погледна отчаяно и простена: