— Само не ми казвайте, че има вероятност след всичко това да ви сменят вас двамата?
— Ами…
Тя въздъхна.
— Ще трябва да им го съобщите лично и нека господ да ви е на помощ. Повярвайте ми, няма да ви е лесно да застанете очи в очи с тези пътници. Вече са толкова ядосани, че са способни на убийство.
Тя пое навън, после се обърна.
— Между другото, вие двамата имате ли си имена?
Пилотите се спогледаха, после командирът се обърна към нея и кимна.
— Май трябваше да се представим или нещо подобно, когато се качихме.
— Или нещо подобно — повтори Джени. — Да, май трябваше.
Тя се наведе, за да се увери, че пред вратата няма никой, после внимателно се взря в екрана.
— Имаме разрешение за излизане, така ли?
— Щом казваш — сви рамене командирът.
Тя излезе и затръшна вратата, преди той да успее да каже още нещо.
— Господи — измърмори командирът, а вторият пилот поклати глава.
— Още една умна кучка на токчета, Бил. Всички се държат като кучки заради договорите си.
— Имаш предвид стачката отвън?
— Абсолютно.
— Не знам за какво точно искат.
— Обичайното. Вече са адски ядосани и няма повече да се примиряват с положението. И се опитват да ни накарат да спазваме условията им, докато стачкуват.
— Как ли пък не — изсумтя командирът.
— Естествено, че не. Трябва да се откажа от една месечна заплата и да съсипя акциите си, защото нямат достатъчно пари да опустошават бутиците при всеки престой. Компанията, така или иначе, се подготвя да ги замени, ако излязат в стачка. Всички, освен стюардите, обучени в ръкопашен бой. После ще наемат нови.
Той посочи напред.
— Най-сетне се движим.
— Колко време ни остава?
Вторият пилот поклати глава, като гледаше часовника си.
— Една минута. Няма начин да ни вдигнат във въздуха, преди да ни изтече времето.
Командирът го погледна.
— Искаш ли да се заинатим и да се върнем?
— Не, по дяволите. Малката ламя Джени ще каже, че сме го направили от чиста злоба, и ще стане скандал. Не ми се занимава с ядосани пътници.
— И горивото ще ни стигне до Лондон?
Вторият пилот кимна.
— На косъм. Все още сме в разрешените граници, но не си носим рога на изобилието.
— Значи излитаме. — Командирът освободи спирачките и пусна самолета да се плъзне напред, следвайки боинга пред тях.
Вторият пилот се пресегна и превключи радиото на честотата на контролната кула. Гласът от наземен контрол го изпревари:
— Меридиън шест, тук е наземен контрол „О’Хеър“.
Той натисна бутона за предаване, като хвърли поглед на командира.
— Меридиън шест слуша.
— Добре, шест. Когато стигнете до писта за рулиране Алфа, се изтеглете вляво, така че да не пречите на следващия самолет да излети. Обадете се на оперативния си център.
— Какво е станало?
— Питайте тях — отвърна диспечерът и продължи с инструкциите към следващите десетина самолета, които заставаха на позиция за излитане.
— По дяволите! Сигурно е заради дежурното време — въздъхна командирът. — Решили са да спазят правилата.
Вторият пилот избра нужната честота и се свърза с оперативния център. Отговорът беше незабавен:
— Опитвахме се да се свържем с вас, шест. Задръжте на позиция. Изпращаме подвижните стълби.
Командирът вдигна дясната си ръка, за да спре помощника си, и сам натисна бутона за предаване, като заговори с умолителен тон:
— След няколко часа чакане вече сме почти първи на опашката. Полудяхте ли бе, момчета? Ще загубим мястото си и ще ни свърши дежурното време!
— Имате ли спешен медицински случай на борда?
Двамата пилоти се спогледаха невярващо.
— Не.
— Има ли вражески действия в пилотската кабина?
— Какво? Не!
Обади се друг глас.
— Шест, говори регионалният управител на „Меридиън“. Изтегляме ви, защото чикагската полиция е наредила да спрете, а ФБР не разрешава да напускате земята. Ще се качат на борда. Изглежда, някой от пътниците ви се е обадил в полицията, за да съобщи, че триста и двайсет души са задържани в самолета против волята им, а друг се е обадил и е казал, че е получил сърдечен удар, а вие не сте предложили медицинска помощ.
11