„Господи, колко е секси! Да, ще го направя. Не. Да, по дяволите! Не!“
Какво искаше да направи? Какво искаше? Главата му забуча, не знаеше какво да отговори и докато се опитваше да каже „да“, изведнъж откри, че цялото сексуално желание, което жената бе предизвикала, бе изместено от паниката.
— Няма проблем, захарче — каза тя, докато се изправяше. — Очите ти всеки момент ще изскочат. Май те изплаших.
Тя го потупа по рамото и се наведе, за да го целуне леко по бузата.
— Някой друг път тогава.
Фил остана на мястото си почти десет минути, напълно смазан. Бичуваше се по всички възможни начини, убеден, че неспособността му за действие е забелязана от врага. Всички офицери във въздухоплаването щяха да му се смеят!
„Но поне не изневери — помисли си. — Не се поддаде!“ Опита се да се вкопчи в тази мисъл, да почерпи сили, дори да се скрие зад нея, но нямаше смисъл. Виждаше собствения си образ: неспособен, нерешителен, уплашен, почти импотентен. Не беше искал тази жена; просто беше понечил да се увери, че все още може да поиска нещо, без да се изплаши.
И се бе провалил.
Огромен куп самообвинения се стовари върху него като декори, които падат по лошо построена сцена.
Фил почака, докато сервитьорката отиде в другия край, после остави пари за питието и бакшиш. Измъкна се от бара, като почти очакваше да чуе смях зад гърба си, и след минута затвори вратата на стаята си на третия етаж, благодарен за усамотението и анонимността.
Седна на ръба на леглото и потърка очи, като се чудеше какво ли ще е да приеме предложението на червенокосата.
„Какво ли ще е?“ Това беше същият въпрос, осъзна той, който го беше довел в международния отдел.
Но какво ли ще е да правиш секс с такава жена? „Всъщност, помисли си той, какво ли ще е да правиш каквото и да е, без да се измъчваш от несигурност?“
12
Централно пристанище, Анаполис, Мериленд
18:45 ч
Младият куриер провери нещо в папката си и кимна, преди отново да вдигне очи към мъжа, който стоеше зад едно малко гише.
— Аха. Човекът, когото търся, се казва Блейлок. Джон Блейлок. Оставил е само този адрес.
— Той е на 18-и кей.
— Значи живее на лодка?
— Ами не точно.
— Но вие казахте 18-и кей.
Служителят затвори списъка с клиентите си и заобиколи гишето, за да застане до младия човек на прага и да му посочи бъркотията от лодки и мачти в далечината.
— Виждаш ли високата мачта до зелената лодка?
— Аха.
— Е, погледни точно вляво от нея. Виждаш ли синия метален покрив?
— Онова нещо със сателитната чиния, което прилича на покрив на автобус? — попита младежът.
— То си е покрив на автобус. От онези, с които рок групите ходят на турнета.
— И какво прави този автобус в пристанището, човече?
— Най-вече плава — захили се мъжът.
— Автобус.
— Всъщност е подвижна къща. Накарай капитан Блейлок да ти я покаже.
— Плаваща подвижна къща? Нещо като лодка, на която се живее?
— Ами той реши, че иска лодка, но вече си беше направил автобус по поръчка точно по свой вкус и живееше в него, така че накара една корабостроителница да му построи яхта, тоест шлеп за автобуса. Когато поиска да излезе в морето, просто закарва автобуса си, качва го и… отплава, така да се каже. Задните колела на автобуса са свързани с двойните витла на шлепа.
— Това нещо трябва да се види.
Младежът закара микробуса си до края на кея и разтовари няколко кутии на една ръчна количка, преди да ги издърпа до яхтата. Едната страна на огромния четиринайсетметров автобус, с лице към пристанището, представляваше красива картина в сини и зелени тонове, на която няколко стройни делфина плуваха с една по-малка, но също толкова елегантна и добре надарена русалка с платиненоруса коса, която се влачеше поне на три метра след нея.
Автобусът изглеждаше чисто нов. Платформата, на която беше паркиран, слизаше на метър и половина под бордовете от тиково дърво, така че колелата му не се виждаха, а горната му част изглеждаше като постоянна надстройка. Палубата беше оградена с месингов парапет, състоеше се от две нива и завършваше с нормален заострен нос отпред.