От едната страна на кея беше монтирано малко гише подобно на катедра, на което имаше телефон и високоговорител. Куриерът протегна ръка към телефона и неволно подскочи, когато един дълбок мъжки глас изгърмя от колоната:
— Добре, „Билис Маркет“. Виждам те отвън, а освен това беше крайно време. Качвай се на борда.
Една от големите врати на автобуса се отвори и собственикът се появи с широка усмивка, за да го въведе.
— Шефът ми каза, че може да ми покажете кораба — подхвърли куриерът, докато разтоварваше кутиите.
— Ами да… ще трябва обаче да минеш утре. Моментът не е подходящ.
— Добре.
Блейлок взе папката му и разписа чека.
— Просто сега трябва да приготвям вечеря. — Той огледа младежа по-внимателно и прецени, че е към средата на двайсетте. — Женен ли си?
— Не, сър.
— Добре. Значи ще ме разбереш. Чакам една гостенка. Възнамерявам най-безсрамно да я сваля с готварските си умения, а тя няма представа, че влиза право в кулинарния ми капан. А сега изчезвай.
— Късмет, сър — ухили се куриерът, като прибираше в джоба си десетдоларовата банкнота, която му подадоха.
Джон Блейлок затвори вратата след него и започна да рови в кутиите, като прибираше някои от продуктите и нареждаше останалите на кухненския плот. Повечето от съставките на вечерята, която готвеше, вече бяха готови. На газовата печка от неръждаема стомана вряха два различни соса и изпълваха въздуха със сложните си аромати, подсилени с вино.
Блейлок със задоволство огледа своята дневна-трапезария-кухня на плаващия автобус, струващ четиристотин хиляди долара. Продължителните войни с автомонтьори и корабостроители бяха завършили успешно. В крайна сметка беше получил точно това, което искаше: една трета от автобуса включваше уютното помещение за готвене, хранене и прекарване на деня; друга беше определена за оборудвана с всякаква електроника спалня, обзаведена в стила, който той шеговито наричаше „ранен бардак“, със солидна употреба на червено кадифе; а останалата част беше комбинация от пилотска кабина и шофьорско място, натъпкана с достатъчно апаратура като за самолет „Боинг“ и оформена като миниатюрно копие на командната палуба на космическия кораб „Старшип Ентърпрайз“ от сериала „Стар Трек“. Дървената облицовка беше от ръчно обработен орех и дъб, снадките бяха от месинг, а кормилото — което служеше както за шофиране, така и за управление на яхтата — беше истински корабен рул с шест лъча.
И всичко това беше негово, платено със спестявания от заплатата и внимателни инвестиции, допълнени от хонорарите, които продължаваше да получава за различни проекти.
Той погледна часовника си. Оставаха деветдесет минути, преди нищо неподозиращата жена да пристигне и да остане толкова впечатлена, че да не забележи сексуалните намерения зад цялата организация. Той се изкикоти, после се намръщи, докато се опитваше да си спомни първото й име.
„По дяволите! Джанис? Джан? Къде е онова листче?“
Той зарови в джоба на джинсите си, докато открие една смачкана визитка.
„Джил! Разбира се.“
Отново я пъхна в джоба си, като си повтаряше името наум.
Телефонът иззвъня.
Блейлок погледна номера, изписан на екрана. Джил беше казала, че има клетъчен телефон с вашингтонски код. Първите цифри бяха същите, а тя трябваше да се обади, за да й обясни къде живее.
Той включи телефона на говорител.
— Здравей, красавице! Идваш ли вече?
Чу се шум — някой явно се стресна, после объркан мъжки глас:
— Хм… Съжалявам… Търся полковник Джон Блейлок.
— Той умря — каза Джон Блейлок. — Обеси се миналата седмица, защото не можа да прежали любовницата си. Същата, която не можа да му се обади по телефона, защото линията беше заета от някакъв безинтересен тип.
Той прекъсна връзката и отново се обърна към плота, за да се заеме с нарязването на лука.
След минута телефонът зазвъня отново и той натисна бутона за отговор, без да казва нищо.
— А… господин полковник, моля, не затваряйте. Предполагам, че сте вие, жив или мъртъв. Обажда се полковник Дейвид Бърд.
— Освен ако не сте адски красива жена с нечувано нисък глас, не искам да разговарям с вас точно сега. Обадете ми се през октомври.
Той отново посегна към телефона, но гласът от другата страна изстреля едно име:
— Овърмайър! Генералът… Джим Овърмайър ми каза да ви потърся.