Джон Блейлок се поколеба, после вдигна слушалката.
— И ти си мислиш, че си казал магическата думичка, така ли?
— Ами, опитвам се.
— Кажи на този пръдльо с три звезди… Чакай малко. Това не мога да го кажа. Все още не съм пенсиониран. Окей, какво искаш?
Дейвид Бърд бързо изстреля кратко описание на ситуацията и зачака.
— Значи един полковник от ВВС, който работи за Федералната агенция по въздухоплаване, се опитва да разбере защо хората се ядосват, когато летят със самолети. Ядосват се, защото се отнасят с тях като с боклуци, това е. Ще ти изпратя сметката за консултацията.
— Трябва да се срещнем. Възможно ли е тази вечер?
— Не и без прокурорска заповед. Утре обаче става.
— Добре. Къде, по кое време?
— В седем нула нула тук, в Анаполис. — Той съобщи адреса и номера на кея. — Давам ти най-много един час, освен ако не съм сам.
— Аз… моля?
— Няма значение, полковник. Дай ми номера на клетъчния си телефон… Чакай, аз вече го имам записан на екрана. — В слушалката се чу звукът, предупреждаващ за второ обаждане. — Времето ти свърши. Денят ми е изчислен до секунда. Ще се видим в седем.
Той натисна бутона за обаждане, без да изчака отговор, и с облекчение чу женски глас, докато на екрана се изписваше същият код.
— Ти ли си, Джил? — попита предпазливо.
— Да — отвърна тя с въпросителен тон.
Той се отпусна и на лицето му се появи широка усмивка.
— Тогава здравей, красавице! Идваш ли вече?
13
„Меридиън“ 6, в полет
18:31 ч
Самолетът „Боинг 777“ беше напуснал пистата преди по-малко от осем минути, когато Джени Бретсън посегна към закопчалката на колана си и се поколеба, като се чудеше дали на борда няма някой инспектор, който да запише в доклада си, че е станала по-рано от предписанията. Вече няколко пъти беше получавала забележки, че скача на крака, за да започне обслужването на пътниците, преди пилотите да са звъннали два пъти по радиоуредбата, за да покажат, че самолетът се е изкачил над 3300 метра — но това беше, когато тя все още вярваше в погрешната идея, че спазването на инструкциите има значение за нейната компания. Сега разбираше нещата по-добре. Нищо нямаше значение за никого, а тя просто имаше прекалено много работа, за да стои на мястото си повече, отколкото е абсолютно необходимо.
Внезапният глас от радиоуредбата я стресна: „Уважаеми пътници, говори командирът“.
„Слава богу!“ — помисли си Джени. Първият екип беше сменен в края на пистата, където бяха стояли половин час. Новите пилоти май смятаха да разговарят с пътниците. Дори й се бяха представили, докато бързешком се качваха на борда.
Тя се надяваше, че първите двама ще загазят. Но най-вероятно в този момент седяха в някой директорски кабинет, мърмореха и обвиняваха стюардесите за всичко и цялата история щеше да завърши с това, че отново щяха да извикат нея и да я мъмрят. В „Меридиън“ всеки спор между пилот и стюардеса завършваше в ущърб на стюардесата.
Думите на новия командир привлякоха вниманието й:
… бъда честен с вас. Трябваше да летим за Париж, когато ни повикаха да пилотираме вашия полет, защото всички други колеги бяха свършили дежурното си работно време. Но освен това ни предупредиха, че сте ядосани и невъзпитани, и последният час закъснение се дължи на един от вас, който незаконно се е обадил в полицията и е подал фалшиво оплакване. Знам, че един от пътниците беше откаран с линейка, но ни казаха, че има съвсем незначително неразположение. Вижте сега, дами и господа. Аз съм главният пилот на „Боинг 777“ в Чикаго и въпреки че ви пожелавам приятен полет, успешно връщане и всичко останало, трябва да ви предупредя: всеки, който не се подчинява на нарежданията на екипажа ми, ще бъде задържан и арестуван при кацането. Използването на клетъчни телефони и лаптопи е нарушение. Ние вземаме сигурността много, много на сериозно. Съобразяваме се с вашата работа, но тази авиокомпания просто няма да толерира недоволни пътници, а повечето от вас, които никога не се държат по този начин, би трябвало да се сърдят по същата причина на хората, които се опитват да не признават авторитета ни.
Джени Бретсън закри лицето си с длани и се зачуди дали няма да намери някоя дупка, в която да се скрие. Пътниците вече бяха бесни. Последното нещо, което й трябваше, беше някакъв нахален пилот, който да раздуха пламъците с приказките си. Тя се изправи и се обърна към кухнята.