— Извинете — спря я възпитан женски глас и Джени се обърна, за да срещне погледа на сенатор Дъглас.
— Да. Съжалявам — прошепна Джени, чувствайки се като риба на сухо.
Познаваше Шарън Дъглас от телевизията, но нямаше представа, че е на борда, докато не бяха прехвърлили сенаторката в първа класа. Обяснението беше неясно: „Една от служителките на летището е объркала нещо и това място е вместо извинение“.
— Вие ли сте старшата стюардеса? — попита сенаторката.
Джени кимна и се сети да протегне ръка.
— Да. Джени Бретсън — после бързо добави, — сенаторе.
Шарън Дъглас енергично стисна ръката й, после посочи с глава към пилотската кабина.
— Всички ли са толкова неприятни?
— Моля?
— Пилотите. Всичките ли са толкова войнствени и склонни да обиждат пътниците?
Джени почувства, че пребледнява. Събеседничката й беше влиятелна жена. Ако не отговореше правилно, можеше да изгуби работата си. Шарън Дъглас разбра какъв е проблемът, докато Джени търсеше по-безопасен отговор.
— Виж, Джени — каза Дъглас, като вдигна дясната си ръка, — всичко е наред. Знам, че се тревожиш онова, което ми кажеш, да не застраши работата ти, но няма да стане така. Просто те питам, за да разбера какво не е наред тук. Всички, които работят за тази авиокомпания, изглежда, се сърдят някому.
— Ами…
— Ще приемеш ли честната ми дума, че абсолютно нищо, което кажеш, няма да бъде цитирано във връзка с твоето име?
— Да, сенаторе — отвърна Джени, като се ненавиждаше за широко отворените си от уплаха очи.
— Добре. Наричай ме Шарън, а не „сенаторе“ и ми кажи какво, по дяволите, става с тази авиокомпания?
Джени погледна часовника си, преди да отговори.
— Съжалявам, но… можем ли да почакаме, докато сервирам вечерята?
Шарън Дъглас незабавно кимна.
— Разбира се. Когато свършиш. До мен има свободно място… но ти знаеш това.
— Ще дойда веднага щом свършим. Обещавам.
Все още усещаше сърцето си да бие учестено, докато най-влиятелната жена в гражданската авиация се връщаше към мястото си в първа класа.
Джени прекоси кухнята и разтвори завесите, за да огледа салона отзад. Дали изобщо имаше някакъв начин да успокои пътниците? Много рядко й се беше случвало да се сблъсква с такова напрежение още на пистата. Освен това никога не й се беше налагало да докладва за двама души от екипажа си, още преди да излетят.
Нямаше избор, след като стюардът Джеф Кайзър се беше отнесъл така арогантно с една млада майка и особено след като беше блъснал самата Джени с предупреждението „Пази си гърба, момиченце!“, когато тя го беше смъмрила. Всяко нежелано докосване в „Меридиън“ беше достатъчно, за да те уволнят, но дори и да не беше, отношението му не можеше да бъде толерирано.
А след това Сюзан, друга стюардеса с дългогодишен стаж, беше създала голям проблем с мистър и мисис Лао, когато беше нарекла последната „кучка“ след отказа й да предаде лаптопа си за проверка. Съпругът беше избухнал, когато бе научил, и Сюзан беше прескочила директната си началничка и беше извикала новия командир, който бе заплашил семейство Лао с арест. Всичко това, разбира се, беше вбесило половината пътници в салона.
Семейство Лао със сигурност щеше да ги даде под съд. Невероятно.
Джени затвори очи за миг и разтърка челото си. Отношенията със сегашния командир се оказаха също толкова трудни. Той беше ядосан, което означаваше още едно пилотско оплакване от нея.
„Дали изобщо има някой в тази нещастна авиокомпания, който да обича работата си?“ — зачуди се тя.
Джени въздъхна, пусна завесата и се обърна, за да направи обиколката на първа класа. Искаше й се да се отпусне на най-близката празна седалка и да изгуби съзнание. Все едно гледаше как компанията „Пан Американ“ загива, насред уверенията, че подобно нещо е невъзможно. Тя беше в колежа, когато бяха приземили завинаги ятото от познати синьо-бели реактивни самолети и бяха обявили фалит. За момиче от нейното поколение това беше същото като смъртта на Бъди Холи за момичетата от 50-те или убийството на Джон Ленън за момичетата от 60-те.
Авиокомпаниите бяха чуден, магически свят на пътувания, забавления и неограничени възможности. Хората, които работеха в тях, бяха специални, интересни, водеха вълнуващ живот, в който депресията и отчаянието бяха просто невъзможни.
Как й се искаше това да беше вярно. Но депресията беше неин постоянен спътник, особено през последните пет години, когато някога великата й авиокомпания беше изгубила славата и пътниците си. „Меридиън“ не беше в добра финансова форма дори преди ужасът от атаките срещу Пентагона и Световния търговски център да предизвика срив в цялата индустрия.