— Вече дори не виждам нещо, което да се доближава до определението „услуга“ — беше продължила сенатор Дъглас. — Убедена съм, че собствениците на компанията ви щяха да извадят седалките и да монтират дръжки като в автобус, ако им разрешаха да качват повече пътници.
— Това е принципът на плъховете — каза Джени.
— Моля? — Сенатор Дъглас се наведе по-близо.
— Плъхове в лабиринт. Това е класически експеримент, който си спомням от часовете по психология в колежа. Когато сложиш плъхове в пренаселено място, държанието им става толкова по-странно, колкото повече екземпляри има вътре. Поведението им става антисоциално, дори психопатично: бият се, ядат се едни други, изпадат в кома… плъховете не могат да живеят при такива условия, нито пък ние.
— „Ние“, тоест екипажите на самолети?
— И пътниците.
Споменът за разговора започна да утихва в съзнанието й и Джени спря точно зад предното кухненско помещение с одеяло в ръка, за да провери дали някой от пътниците няма нужда от него. Всички пътници в първа класа спяха, с изключение на един. Зад прозорците се виждаше мастиленочерна тъма. Летяха над Атлантическия океан към пояса на здрача, който в момента отбелязваше границата между деня и нощта над Средна Европа. Бяха й казвали, че астронавтите в орбита я виждат по осемнайсет пъти на ден. При презокеански полети се виждаше два пъти, веднъж при залез, на излитане, и отново при изгрев след кратък полет над студените води.
Тя си пое дълбоко въздух и усети как напрежението в мускулите на раменете й отслабва. Не можеше да си спомни последния път, когато някой я беше изслушвал. Не че Шарън Дъглас можеше да се втурне обратно към Сената и да оправи всичко. Джени не хранеше илюзии за бъдещето на кариерата си в авиацията.
Трябваше сериозно да помисли за друга работа.
14
Летище „Хийтроу“, Лондон
7:58 ч
Вторият пилот Гарт Абът стоеше до прозореца на малката си хотелска стая и закопчаваше униформеното си сако с позлатени петлици с лявата си ръка, защото с дясната притискаше мобилния си телефон до ухото, сякаш натискът можеше да изцеди още няколко думи от замлъкналия уред.
Какво искаше да каже с това „Може би“?
Съзнанието му внезапно отлетя далеч до дома им в Уисконсин и жена му, и отново се зае със старата мъчителна игра да реши дали има нещо, за което да се тревожи.
— Ще се видим в четвъртък — беше казал той.
— Може би — беше отвърнала тя, преди да затвори.
Той погледна часовника си и с облекчение видя, че все още му оставаха двайсет и петте минути, които си беше отделил да отскочи до ресторанта и да закуси набързо, преди „Капитан Слънчо“ да се довлече през фоайето и да му развали деня.
В Лондон беше осем сутринта, а в Уасау — два през нощта. Обаждането й го беше стреснало. Тя знаеше, че той никога не изключва телефона си, но рядко му звънеше.
„Дали не се притеснява, че няма да се върна навреме? Но аз винаги се връщам навреме, когато обещая.“
Гарт дръпна ципа на чантата, сложи си шапката и хвърли последен поглед в огледалото, преди да изхвърчи през вратата. Беше изпитал облекчение, когато беше разбрал за голямото закъснение на пристигащия самолет. Така беше спечелил няколко допълнителни часа сън, но изведнъж се почувства пак уморен.
„Може би се притеснява, че ще летя с Фил Найт. Може би не трябваше да й казвам, че ме дразни.“
Пред асансьорите на третия етаж нямаше никой друг от екипажа и той тайничко се зарадва на това. Умът му все още превърташе със скърцане всички възможности и Гарт не искаше да го разсейват. Подобно на компютър, осъден вечно да изчислява точната стойност на числото пи, трябваше да се бори с импулса да намери стол и да се свие в него, докато търсеше отговор — отчасти от объркване, отчасти от страх.
„Боже господи, дали не смята да ме напусне?“
Тази възможност се въртеше в ума му от месеци въпреки твърденията й, че е доволна от брака им. Имаше някои малки несъответствия и той осъзна, че е отказвал да обмисля възможността тя да се среща с някой друг. И все пак, понякога разсеяният й поглед го плашеше и той се притесняваше, че тя е готова да побегне, дори все още сама да не го осъзнава.