Излезе от асансьора почти тичешком, забърза през фоайето покрай поставените в саксии папрати, влезе през големите двойни врати на ресторанта и забеляза Найт на една маса до входа прекалено късно, за да го избегне.
— А! Тук ли си бил, Фил? — каза Гарт вяло, когато с ужас осъзна, че Найт също го е видял.
Усмихна се насила, въпреки че не очакваше нищо подобно в отговор.
Командирът се беше свил над купата си с овесени ядки, сякаш я пазеше от някого. Той кимна на втория си пилот и махна към съседния стол, все още обгърнал купата с лявата си ръка.
— Добро утро — измърмори.
Гарт издърпа стола и седна. На масата пред Найт беше оставено сутрешното международно издание на „Ю Ес Ей Тудей“, но вестникът беше сгънат и недокоснат.
— Е — започна Гарт престорено весело, — този път стигна ли до града?
Вече знаеше отговора.
— В смисъл Лондон? — попита Найт.
„Не, кретен такъв. Банкок!“ — помисли си Гарт, като внимаваше отговорът да не стигне до устните му.
— Да — отвърна. — Централната част на Лондон.
— Не — отвърна командирът толкова остро, че го стресна. — Аз, хм, вечерях с един приятел тук.
„Да бе, точно така — помисли си Гарт. — Сигурно си прекарал цялата нощ с някой разговорник. Никога не съм виждал командир, който да се притеснява толкова от диспечери чужденци.“
Един сервитьор профуча покрай тях с пълен поднос храна за съседната маса, като блъсна стола на Гарт. Втори се доближи до масата им с кана кафе и отегчена физиономия.
— Ще закусвате ли?
Предишната примамливост на закуската беше избледняла след странните думи на Каръл по телефона и напълно се беше изпарила в компанията на Найт. Гарт поклати глава.
— Само кафе, благодаря.
Сервитьорът напълни чашата му и изчезна, като ги остави в дълбоката притеснителна тишина, с която Гарт вече бе свикнал в присъствието на Фил Найт. Той разбърка малко захар в кафето си и се зачете в статията на първата страница на сгънатия вестник. Искаше му се да се пресегне и да го отвори — статията беше за една компания, в която притежаваше акции — но Найт се държеше странно по отношение на подобни неща. Ако това си беше неговият вестник, списание или каквото и да е, той мразеше някой друг да му го пипа. Гарт отклони погледа си и отбеляза наум да си купи собствен вестник, преди да излязат от хотела.
Оставаха две седмици и още два международни полета, преди месецът на съвместна работа с Найт да изтече. Гарт вече беше записал следващите си полети по такъв начин, че да го избегне като партньор. Пилотите в гражданската авиация превръщаха записването на бъдещи полети в ритуал, но в подобни случаи това си беше въпрос на емоционално оцеляване.
— Опасен ли е? — беше попитала Каръл.
— Не, не е опасен, нито пък е точно некадърен — беше отвърнал Гарт. — Просто е… много несигурен в себе си. И наистина вярвам, че ме мрази, въпреки че звучи параноично. Ако става въпрос, според мен той мрази всички втори пилоти.
Внезапното изскърцване на избутан назад стол го стресна. Той вдигна очи и видя, че Найт става от масата, вдига чантата си и се отправя към изхода, без да каже и дума.
— Ще се видим в автобуса — подвикна Гарт след него.
Отговор нямаше.
На борда на „Меридиън“ 6, летище „Хийтроу“, Лондон
8:45 ч
Джени Бретсън вече бе разкопчала колана си, когато уредбата иззвъня няколко секунди след като самолетът беше спрял до изхода. Изключи аварийната пързалка на първата врата отляво, преди да влезе в салона на първа класа, за да вземе семейство Ливай и да ги подготви да излязат първи. Хвърли предупредителен поглед на Лара Ричардсън, която беше третият член от екипа й с дисциплинарно предупреждение. Пилотите бяха започнали първоначалното спускане към Лондон, преди Лара най-сетне да се сети да й разкаже за катастрофата на дъщерята и страданията, през които минаваха родителите. Джени незабавно ги премести в първа класа, но междувременно двамата бяха прекарали цялата нощ в претъпканата икономическа класа.
Самите седалки отзад бяха достатъчни, за да ядосат хората, помисли си тя. По правило трябваше да са в състояние да опразнят целия самолет до деветдесет секунди, след като кацнат на пистата, но стюардесите знаеха, че това е долна лъжа. Пътниците бяха натъпкани толкова близо един до друг с толкова малко място за краката, че щеше да отнеме поне пет-шест минути, докато ги изведат навън. Да оставиш двама разстроени родители цяла нощ в тази обстановка беше просто жестоко.