Беше отишла до пилотската кабина, за да използва сателитния телефон на компанията и да се обади на началника на лондонския офис на „Суис еър“, който обеща да ги чака на изхода със специален пропуск от митницата. След това се беше обадила в болницата в Цюрих и бе чакала със затаен дъх, докато й съобщиха, че Джана Ливай все още се държи — обнадеждаващ факт, който тя беше побързала да им предаде.
Джени прегърна Ана Ливай на вратата, като преглъщаше собствените си сълзи.
— Ще се моля и за двама ви.
— Благодаря ви — каза Чък Ливай, като стисна ръката й.
— И отново искрено се извинявам за грубото отношение от страна на екипажа ми.
— Няма значение. Благодарим ви за помощта — усмихна се тъжно той и се обърна да прегърне жена си.
— Наша кола ще ви откара директно до полета за Цюрих — каза шефът на бюрото на „Суис еър“, който ги посрещна. — В момента преместваме багажа ви. Нашите хора ще ви чакат до самолета и ще ви откарат директно до болницата веднага щом пристигнете в Цюрих.
„Защо и ние не се отнасяме така с пътниците си?“ — помисли си Джени.
— Извинете, коя е старшата стюардеса? — попита я една млада жена в униформа на „Меридиън“.
— Аз съм — отвърна Джени. — Какво мога да направя за вас?
— Имам спешно съобщение за Джени Бретсън.
На няколко километра от „Хийтроу“ Гарт Абът напъха чантата си в багажното отделение на автобуса, който чакаше на алеята пред хотела. Влезе вътре и хвърли поглед назад между седалките, за да се увери, че Фил Найт вече се е качил. Както обикновено, командирът беше седнал най-отзад и безжизнено се взираше пред себе си.
Вторият пилот забеляза едно свободно място до прозореца по средата на автобуса, на безопасно разстояние от зоната, в която би му се наложило да поддържа разговор с Найт. Прибра пилотското си куфарче над седалката, мина покрай пътника до пътеката и седна, преди да го погледне. Мъжът седеше с почти същото безизразно лице като обичайното изражение на Фил Найт и за момент Гарт реши развеселено, че непознатият имитира командира. После потисна смеха си и го огледа по-внимателно.
Беше на около четирийсет, с късо подстригана черна коса и скъп костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Но беше гладко избръснат.
Гарт отклони поглед, но после отново насочи очи към съседа си, този път към ръцете му. Носеше брачна халка, а на средния пръст на дясната му ръка имаше някакъв пръстен с монограм. Пилотът се наведе към пътеката и за момент успя да разгледа златната емблема, инкрустирана в червения камък на пръстена. Беше международно признатият символ на лекарската професия: змия, обвита около жезъл.
Доктор.
Непознатият се обърна и Гарт побърза да погледне встрани. Почувства се неудобно, че са го хванали да зяпа.
Брайън Логан беше прекарал голяма част от нощта в един парк в центъра на Лондон, който двамата с Дафни бяха обичали, докато полицаите не го посъветваха да се качи на едно такси и да се прибере в хотела си до летище „Хийтроу“. Брайън си спомняше, че плати на шофьора и отклони предложението му да го придружи вътре. Помисли си дали да не се стовари на едно от канапетата във фоайето, но чантата беше в стаята му, а и все някога трябваше да се качи, за да вземе душ и да се избръсне, преди да потегли на сутринта. Не можеше да си позволи да пристигне в Кейптаун като скитник, независимо как се чувстваше. Беше обнадеждаващо, заключи той най-сетне, че подобни неща изобщо го интересуват.
Беше се довлякъл до стаята, където свали дрехите си, спи се под завивките и най-сетне заспа, докато мислеше за Дафни, нощите им в Лондон и изумителното чувство просто да я държи в прегръдките си.
Беше се събудил от слънчевите лъчи през прозореца и със замаяна глава се беше обадил в бюрото за резервации в „Меридиън“, сигурен, че е изпуснал полета си и почти облекчен от тази възможност.
— Не, сър, полетът за Кейптаун доста закъсня тази сутрин — отвърна служителят. — Излитането е в 9:45.
Когато двайсет минути по-късно Брайън Логан слезе във фоайето, уханието на храната от ресторанта едва не го накара да повърне. Закуската беше последната му грижа. Трябваше да се пребори с мисълта, че му предстои мъчението да прекара часове на борда на самолет с логото на „Меридиън“. Дори видът на емблемата им върху билета беше накарала стомаха му да се свие и той отново се замисли дали да не отмени пътуването. Но организаторът на симпозиума нямаше да успее да намери друг кардиолог навреме. Трябваше да отиде.