— Коя е старшата стюардеса за този полет? — попита Джеймс.
Тя отново въздъхна, този път още по-уморено, и прокара ръка през кестенявата си коса.
— Любимата ми проклета лицемерка. Джуди Джаксън.
— Небеса! След всичките ти лични проблеми с нея?
— Ами това е стара история, но тя така и не ми прости, че я изгоних от работа.
— Докато беше шефка на стюардесите в Денвър ли?
— Временна шефка, ако трябва да сме точни. След този пост трябваше да се насоча към въоръжени грабежи на старици и изнасилване на деца, за да си възвърна част от самоуважението.
— Винаги се изненадвам, когато Джуди се появи. Все си мисля, че компанията ще я уволни. Никога не съм срещал по-злобна жена.
Джени сложи ръце на кръста си и наклони глава.
— И защо да я уволняват, Джеймс? Вие не казвате на Денвър как работи всъщност, така че тя продължава да къса нервите на стюардесите, да гони пътниците и да върти номера на пилотите, при това с нарастващи темпове.
— Бива я в това.
— Извинявам се. Не трябва да говоря така. Не подхожда на една дама.
— Но си напълно права за Джаксън.
— Е, както и да е… благодаря за разбирането, приятелю. — Джени го потупа по ръката. — Ако оцелея след два полета с лейди Джаксън и килията й за мъчения, ще се видим вдругиден.
Джени го подмина и пое към изхода, а Джеймс я проследи с лека тревога. Когато се запознаха, тя беше на двайсет и шест, убийствено красива и пълна с енергия, а дребната й фигура беше със съвършени пропорции. Но под тази външност се криеше умна и способна жена. Джени винаги беше притежавала елегантност, която я правеше сексапилна и желана — и това бе довело до кратък роман между тях преди много години. Шестмесечното удоволствие бе помрачавано единствено от невротичните му опасения, че двуметровото му тяло ще я повреди по някакъв начин. Изглеждаше крехка, макар че изобщо не беше така.
И все пак работата й се отразяваше прекалено много, помисли си той. Вече виждаше как непрекъснатото напрежение се показва на лицето й, около ъгълчетата на широко разположените й очи и в леко прегърбените й рамене, докато се готвеше да направи още една огромна услуга на колеги, които със сигурност вече бяха забравили за жеста й.
Никой друг не би забелязал умората, помисли той. Мъжките глави все още се обръщаха след нея. Но той виждаше пораженията.
15
Летище „Хийтроу“, Лондон
9:25 ч
Температурата беше достигнала 22 градуса още в осем сутринта и вещаеше още един горещ летен ден за Обединеното кралство във века на глобалното затопляне.
Трима служители на „Меридиън“ — британски граждани, които все повече се тревожеха от упадъка на американския си работодател — заеха местата си на гишетата на изхода на летището и започнаха да подготвят купчините хартия и безкрайните колони компютърни данни, необходими за напълването на пътнически самолет с 365 места с човешкия му товар, от който идваха приходите. Полетът на „Меридиън“ до Кейптаун се предлагаше три пъти в седмицата, но рядко бе толкова пълен, колкото тази сутрин. Двеста и осемнайсет души щяха да се присъединят към първоначалните сто и шест от Чикаго в неприятно сгорещения салон за заминаващи и много от тях наблюдаваха вратата към коридора така, сякаш качването на борда трябваше да започне със стартов изстрел.
Мартин Нгуме остави слушалката на телефона и постоя мълчаливо минута-две. Опитваше се да вдигне завесата на отчаянието, която обгръщаше съзнанието му. Още веднъж беше помолил собственика на малкия магазин в Совето да вземе лост, да измине триста метра надолу по улицата и да разбие катинара на майчината му къща.
„Моля те, Джо, моля те провери дали не е вътре, да не й е зле, или не може да се движи.“
Най-сетне Джо беше обещал. Но нямаше да има възможност да му се обади отново чак до Кейптаун. Сателитните телефони в самолета бяха прекалено скъпи. Мартин се изправи и вдигна малкия куфар, с който се беше качил от Чикаго. Искаше му се Лондон да не беше последната спирка за американката Клеър, която беше толкова мила. С нея се чувстваше добре дори когато тревогата заплашваше да го задуши.
— И какво ще правя, ако… ако майка ми е мъртва? — беше я попитал Мартин през нощта някъде над Атлантическия океан.
— Ще оцелееш — бе отвърнала Клеър. — Ще оцелееш, точно както всички го правим, когато родителите ни починат.