„И за какво?“
Мисълта я прониза неочаквано. През последните няколко години връзки с мъже просто нямаше и в някои сутрини — когато нямаше нужда да се гласи заради авиокомпанията — кошмарният вид я устройваше напълно. Защо да се тормози в крайна сметка? Мъжете, изглежда, вече не я намираха за интересна, независимо от старанията да поддържа фигурата си.
Джуди се наведе и погледна през малкото прозорче на ръкава към терминала. Пътниците се тълпяха в чакалнята, нетърпеливи да бъдат натъпкани в алуминиевата тръба на боинга. Тя хвърли поглед към часовника си и реши, че могат да почакат още минута. После отново притисна лице към прозорчето и се опита да зърне мъжа, когото беше видяла преди половин час.
Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и точно това беше проблемът: той неприятно наподобяваше починалия й баща, дотолкова, че я полазваха ледени тръпки. Не че искаше отново да види лицето му, но то постоянно изскачаше навсякъде по света и нарушаваше спокойствието й по начин, който така и не можеше да си обясни. Сякаш я наблюдаваше. Сякаш не беше свършил с мъченията.
„Ето го! — помисли си. — Този отляво… Не, не е той.“
Отбеляза си наум да мине по пътеките след излитането и да потърси мъжа. Беше странна мания и тя го знаеше, защото беше докарала трима психотерапевти почти до припадък, докато им я обясняваше. Беше й писнало да отговаря на единствения им въпрос, зададен по разнообразни, еднакво лишени от въображение начини: „Защо се страхувате от подобни лица?“.
„Ако знаех това — бе изкрещяла на единия, закръглен мъж с островърха брадичка, — нямаше да ходя на психоаналитик! Нали?“
Преди няколко години се беше случило нещо, което беше поставило още един прът в колелата на брака й. Едно мъжко лице в тълпата я беше разтърсило до такава степен, че беше оставила съпруга си в чакалнята почти цял час, докато останалите пътници се качваха в самолета. Беше се върнала в последния възможен момент, след като беше преследвала двойника чак до един паркинг, но вредата вече беше нанесена. Съпругът й, който скоро щеше да бъде бивш, не й беше проговорил с дни и почивката им се бе провалила.
Но когато и да се появеше подобно лице, то привличаше вниманието й. Тя трябваше да се изправи срещу него и да прогони призрака лично.
— Просто се опитвате да се уверите, че все още е мъртъв — беше заключил един от психоаналитиците, доста самодоволно.
— И от мен се очаква да ви платя за това тъпо обяснение? — беше отсякла тя в отговор.
Джуди се върна към настоящето, докато наблюдаваше една от служителките да се доближава до прозореца на чакалнята на „Хийтроу“ и да притиска нос в стъклото, чудейки се какво става на самолета.
„Май достатъчно си поиграх с тях“ — реши тя и протегна ръка към телефона.
— Добре, тук е мама квачка. Отваряйте вратите за говедата.
Джими Робъртс потисна още една огромна прозявка и се усмихна на жена си. Бренда вдигна чантата си и се приготви да се нареди на дългата опашка.
— На кой ред бяхме, скъпи? — попита тя.
— На двайсети — отвърна той, като отново провери един от билетите.
Осъзна, че са застанали до един от най-шумните недоволни пътници от чикагския полет. Целият самолет беше пълен с ядосани хора и Джими се притесни, когато видя, че толкова много от тях се качват отново.
— Виждаш ли онзи с компютъра отдясно? — прошепна Бренда.
— Аха.
— Преди го чух как много възпитано помоли човека пред него да не накланя седалката и онзи толкова се ядоса, че напук я блъсна възможно най-силно назад. Помислих, че ще се сбият.
Джими поклати глава.
— Никога не съм виждал нещо подобно, дори в гимназията. Мечтая да стигнем до Кейптаун, преди да стане някоя беля.
Джеймс Хейвърстън стоеше на подиума, като наблюдаваше качващите се пътници и часовника си и тихо инструктираше трите служителки на гишетата:
— Имаме само четиринайсет минути. Хайде да изглеждаме енергични, става ли?
— Че ние сме енергични, Джеймс — възрази най-близката, като се усмихна наполовина.
— Говоря сериозно, дами — продължи той с пресилена усмивка. — Няма да допусна още едно закъснение заради забавяне в качването. Ясно?
Една от тях прекъсна работата си и изтича до входа на ръкава, за да говори с колежката си. Тя веднага взе микрофона на уредбата.
— Моля всички пътници за Кейптаун, ако обичате… качвайте се на самолета възможно най-бързо, за да можете да излетите навреме… за ваше удобство.