Джеймс се беше отдръпнал встрани, за да наблюдава процеса, когато усети как някой го дърпа. Друга служителка се наведе към него и извика в ухото му с дразнеща фамилиарност:
— Сър, може да имаме проблем. Там вдясно седи явно разстроен мъж, който съвпада с един от психологическите портрети на потенциално опасните пътници. Седи от половин час, без да помръдне, и не реагира на нищо.
Джеймс Хейвърстън работеше в авиокомпанията повече от десет години. Психологическите портрети на пътници, които заслужаваха по-голямо внимание, му бяха втора природа, но той вярваше и на интуицията си. Огледа подозрителния пътник и веднага вдигна радиостанцията си, за да повика униформен полицай от охраната. После се приближи и седна до мъжа. Наистина има нещо странно, заключи той, но нищо конкретно, за което да се хване. Качването на борда почти беше приключило, а човекът до него не се беше помръднал, за да се изправи и да се доближи до изхода, въпреки че билетът му ясно се виждаше в скута.
„Може би му се спи или е дрогиран, или изтощен от мъка, или има някаква друга причина, за да е толкова разсеян“ — помисли си Джеймс. Но пък винаги имаше и вероятност да има склонност към самоубийство или дори да храни лоши намерения.
— Добро утро, сър — започна Джеймс. — Отивате в Кейптаун, нали?
Мъжът бавно завъртя глава към него. Зениците му бяха малко разширени, погледът му блуждаеше. Опита се да се усмихне, но това очевидно му струваше доста усилия.
— Моля?
Джеймс протегна ръка.
— Джеймс Хейвърстън. Началник на бюрото на „Меридиън“ тук, на „Хийтроу“. Просто се чудех дали сте добре.
Джеймс видя как лицето на мъжа се стегна, а устните му се свиха, докато се опитваше да се овладее. Не отговори на ръкостискането.
— Чудесно се чувствам, благодаря. И нямам друг избор, освен да летя с вас.
Той внезапно се изправи и вдигна чантата и куфарчето си, но Джеймс също стана и отпусна протегнатата си ръка, като отчасти блокираше пътя му.
— Може ли да попитам как се казвате, сър?
— Доктор Брайън Логан.
— Разбирам. Е, доктор Логан, направили ли сме нещо, за да ви обидим?
Вихърът от емоции, който премина през лицето на Брайън, накара Джеймс да отстъпи крачка назад. Той хвърли поглед встрани и с облекчение видя как един от познатите му полицаи се доближава. Доктор Логан явно търсеше подходящите думи:
— Искате… искате да знаете дали сте направили нещо, за да ме обидите? — изръмжа той.
— Да, точно така. Притеснявам се от факта, че изглеждате наистина ядосан. Какво е станало, за бога?
Брайън го подмина и пое към служителката на изхода. Джеймс тръгна след него, а полицаят изостана малко, като внимателно наблюдаваше сцената.
— Искате да знаете какво сте направили — повтори Брайън бавно, като подаде билета си на жената, която наблюдаваше началника си за някакви указания. Тя също виждаше полицая, който се приближаваше отдясно.
Джеймс й кимна да продължи да си върши работата.
— Добре дошли на борда, доктор Логан… Заповядайте в първа класа, място 3-D.
Брайън взе билета си, без да го погледне. Очите му се впиваха в Джеймс Хейвърстън.
— Вашата авиокомпания уби жена ми и сина ми. Това достатъчно ли е?
Логан се извърна и забърза по ръкава, докато полицаят се приближаваше.
Джеймс вдигна ръка, за да го спре.
— Почакай секунда. — Той се наведе и натрака няколко команди в компютъра на изхода, като чакаше поддиректорията с досиетата на пътниците да излезе на екрана.
Логан, Брайън, доктор по медицина — понастоящем ищец в съдебен иск за 100 милиона долара срещу нас, защото е загубил съпругата си и неродения си син на наш полет. При никакви обстоятелства не обсъждайте този случай и подробности за нашите правила с него и не му давайте копия от официални документи. Отнасяйте се с максимална грижа и уважение. Почти няма вероятност отново да лети с нас.
Имаше и кратко описание на версията на „Меридиън“ за смъртта на Дафни Логан. Трябва да вземе решение, осъзна Джеймс.
Той замря за момент. Сигурността на пътниците срещу стойността на един билет първа класа и една лекарска диплома? Джеймс кимна на полицая.
— Грешката е моя, Алф. Извинявай, че те извиках.
— Значи фалшива тревога?
— Точно така.