Далеч от погледите им в края на ръкава д-р Брайън Логан си пое дълбоко въздух, преди да се насили да влезе в самолета.
Джени осъзна, че Джуди Джаксън съзнателно я отбягва от момента, в който влезе в просторния 747–400 и се представи на двете стюардеси на вратата, Синди Симънс и Ел Шантрийз. Видя как Джуди се обръща и излиза от помещението.
„Не можеш да се промениш, а, Джуди?“ — помисли си тя, донякъде развеселена.
— Според вас къде ще съм ви от най-голяма помощ, момичета? — попита тя.
Синди и Ел едновременно посочиха с палец зад гърба си към дъното на самолета.
— Синхронно насочване. Браво — пошегува се тя и двете жени се засмяха.
Ел пристъпи встрани, за да продължи да посреща пътниците, а Синди се наведе към нея.
— Днес сме с една по-малко, а Джуди е стъпила на бойната пътека, както обикновено.
Джени кимна към първа класа.
— Само да си оставя нещата и отивам отзад.
Тя измина няколко метра по пътеката и се обърна, като измери Синди с погледа на ветеран. Стройната брюнетка се върна при Ел, която беше повече от 30 сантиметра по-висока от нея, и двете продължиха да поздравяват пътниците.
„Добро отношение, и двете изглеждат елегантни и са настроени приятелски. Защо не бяха с мен от Чикаго?“ — помисли си тя. Все още й предстоеше задачата да напише доклади за повечето от предишните си подчинени.
Джени отново провери билета си, за да се убеди, че е на място 3-А; 3-В засега беше свободно и тя се надяваше да си остане така. Щеше да й е по-лесно да се отпусне, ако не се съобразява със съсед.
Шестте места на третия ред в първа класа бяха наредени по двойки — две отляво, две отдясно и две в средата, като всяка седалка беше сравнително просторна и оборудвана със собствен видеоекран. Имаше достатъчно място за краката.
В 3-F вече седеше някакъв бизнесмен в скъп костюм, който измъкваше папка от куфарчето си.
До задния вход на първа класа настъпи раздвижване и Джени вдигна поглед към влизащия мъж, който държеше кожено куфарче в едната си ръка и билет в другата. Той се огледа объркано, като търсеше мястото си. Докато се съсредоточаваше върху простата задача да напъха чантата под седалката си, нещо във вида й привлече вниманието му. Джени за момент се притесни, когато осъзна, че нарочно се бави, за да го огледа. Тъмнокос, в края на трийсетте… не, в началото на четирийсетте… трудно е да се каже, заключи тя, но красив, елегантен и добре облечен. Изражението му беше сурово, почти гневно всъщност, но някак не изглеждаше обичайно за него.
Той внимателно остави куфарчето в скута си, после размисли и го бутна под седалката отпред. В крайна сметка то се озова върху коленете му. Усети погледа й и се обърна, а тя се усмихна.
В отговор получи бледо подобие на усмивка. Този човек очевидно беше разтревожен от нещо. Джени пое към задната част на самолета, като спря само за миг в кухненското помещение на първа класа, за да провери компютърната разпечатка.
„3-А, аз… 3-D, д-р Брайън Логан. Аха! Доктор. Интересно.“
Тя пое назад по все още пълните с хора пътеки, като спираше да се усмихне на пътниците един по един и да помогне с неизбежната задача по поставянето на големи чанти на високи места. Но продължаваше да мисли за доктора в първа класа. Дали пък тук не се крие някаква тайна, която трябва да научи?
В пилотската кабина горе Гарт Абът седеше в дясната седалка пред ултрамодерното табло на боинга и наблюдаваше терминала на „Хийтроу“, който бавно се отдалечаваше зад предното стъкло. Невидимият влекач на четири етажа под него равномерно избутваше натоварения 747 назад и настрани, за да направи място за друг „Боинг 777“ на „Меридиън“, който беше пристигнал по-рано.
Гарт осъзна, че непрекъснато мисли за Каръл и второто си обаждане долу от рампата, докато извършваше наземен оглед на самолета. Опитваше се да анализира тревогата си, но не успяваше.
Беше събудил жена си и беше чул приятното, доскоро любимо хриптене в сънливия й глас, което винаги го възбуждаше:
— Мила, какво имаше предвид по-рано, когато казах, че ще се видим, като се върна, с онова „може би“?
— Хм? Какво?
Той повтори въпроса си и чу как завивките шумолят, докато тя се изправяше.
— Вече сме говорили за това, Гарт.
— За какво?
— За нас. Виж, просто… прибери се жив и здрав вкъщи и ще говорим.
— Аз винаги искам да се прибера жив и здрав, мила. Но за какво ще говорим? Някакво предчувствие ли имаш? Лошо предчувствие за този полет ли?