Той се огледа за обичайната метална количка с напитките, но не я видя, и се зачуди къде ли я беше оставила.
— Бих… искал портокалов сок, моля.
— Разбира се — каза тя и изчезна в кухнята, за да му го донесе.
„Като в ресторант значи — помисли си той. — Мама би се зарадвала да види всичко това.“
За момент истинската причина за пътуването беше избледняла от съзнанието му. После смазващата тревога се завърна, но той все пак успя да си припомни любимия й съвет: „Онзи, който проваля удоволствието си от едно чудесно преживяване, защото се притеснява за неща извън своя контрол, пропилява един дар“.
Беше на едно чудесно място благодарение на щедър подарък. Щеше да му се наслади максимално. И без това не можеше да направи нищо повече за майка си преди да стигне в Кейптаун, освен да се моли.
На борда на Полет 6, летище „Хийтроу“
11:38 ч
На отсрещната страна Робърт Макнотън барабанеше с пръсти по ръба на коженото кресло. Бързината и интензивността на нечутия ритъм се увеличиха значително след последното съобщение. До десния му лакът имаше прозорец и той ясно виждаше през него стълбичката на екипа механици под четвърти двигател. Няколко техници в бели гащеризони с логото на „Меридиън“ се суетяха около него и беше съвсем ясно, че усилията им нямат практически нищо общо с каквито и да било въображаеми маршрути на английската кралица.
В салона на първа класа се чувстваше нарастващо напрежение още от първото закъснение насам и Макнотън го долавяше. Пътник на име Логан се оплакваше най-шумно от температурата, забавянето и отношението на служителите от авиокомпанията. Господин Логан, заключи Макнотън, очевидно се беше качил на борда вече ядосан, а отсъствието на свестен екипаж бе влошило допълнително настроението му.
Логан отново беше станал и разговаряше със старшата стюардеса, като този път сочеше часовника си и с отвращение жестикулираше към екипа механици отвън. Робърт Макнотън беше преминал собствената си точка на кипене още преди няколко минути, с последния епизод от дългия и все по-фантастичен сериал от лъжи. Той разкопча колана си, изправи се и се насочи към кухненското помещение. Отвори завесата в момента, в който същата стюардеса се канеше отново да включи уредбата.
Тя стреснато се обърна и остави слушалката.
— Мога ли да ви помогна?
— Очевидно вие сте дамата, която прави съобщенията през последните два часа, прав ли съм? — попита той тихо.
— Да — отвърна тя.
Дребничкият мъж имаше безупречно поддържана гъста сребриста коса и костюм за най-малко хиляда долара.
— Бихте ли били така добра да ми кажете каква длъжност изпълнявате в този екипаж? — попита той с напълно спокоен глас, в който нямаше и следа от раздразнение или гняв.
Джуди видимо се успокои и се усмихна.
— Разбира се, сър. Аз съм старшата стюардеса.
— Чудесно — каза той с лека усмивка и изтънчен британски акцент. — А освен това, предполагам, имаме и командир?
Той вдигна вежди и се усмихна, а Джуди се разсмя.
— Да, разбира се. Много е трудно да летим без командир, знаете ли.
— Отлично. Има и още една дребна подробност. Думите ваши ли са или негови?
— Моля?
— Думите, изговорени в този инструмент. — Той посочи към телефонната слушалка в ръката й, която служеше и за микрофон. — Да разбирам ли, че всичко, което казвате, е продиктувано от командира? И вие нямате избор?
— Господи, разбира се, че не — тръсна глава Джуди. — Искам да кажа, че изборът е изцяло мой. Аз отговарям за салоните. Установявам какво става и го съобщавам на пътниците.
— Естествено. А сега ми трябва още само едно пояснение, ако бъдете така добра.
— Разбира се — кимна тя усмихнато. — За какво става въпрос?
— Как да ви кажа, имам известни проблеми със съобщенията ви.
— Така ли? — попита тя, все още усмихната.
— Точно така. Първо ни обяснихте, че забавянето се дължи на кралицата, а по една случайност аз лично знам, че тази седмица кралицата е в Индия и няма да се върне преди петък. През следващите трийсет минути виновна беше кулата за въздушен контрол, но честотата на собствената ви авиокомпания, до която имаме достъп чрез аудиосистемата, е същата като на кулата и не дава никаква информация за никакви закъснения.
Усмивката на Джуди Джаксън беше започнала да увяхва.