Брайън се вторачи в него за няколко секунди, после примигна и поклати глава.
— Съжалявам, аз… не се изразих правилно. Ако изпратя оплакване до управата, ще мога ли да разчитам на вас да ме подкрепите?
— О, разбирам. — Робърт Макнотън измъкна една визитка от вътрешния джоб на сакото си и му я подаде. — Разбира се, че можете. Просто се свържете с кабинета ми. Всъщност от известно време и аз обмислям нещо подобно.
— Най-сетне! — извика докторът.
Робърт Макнотън се стресна, после осъзна, че събеседникът му сочи през прозореца. Той проследи жеста и погледна надясно. С облекчение видя как техниците изтеглят стълбичката и затварят двигателя. Видя как един от тях заговори по портативната си радиостанция и след няколко секунди самолетът потрепери, а отвън се чу нарастващият вой на двигателя.
Докторът се изправи и тръгна назад.
„Странно поведение“ — помисли си Макнотън, докато издърпваше куфарчето в скута си, за да извади един обемист доклад. Трябваше да се подготви за насрочена без предупреждение среща в Кейптаун и тъй като реактивните самолети на собствената му компания вече бяха заети, полетът на „Меридиън“ изглеждаше най-приемливият избор. Вече започваше да съжалява за него.
Звукът на уредбата, която се включи отново, привлече вниманието му и той се запита дали пилотите най-сетне ще се обадят. Вместо това чу гласът на д-р Логан:
Дами и господа, говори Брайън Логан, един от пътниците в този самолет. Има нещо, което трябва да чуете на всяка цена.
Старшата стюардеса, която изтупваше възглавници и се правеше на заета в предната част на първа класа, през цялото време внимателно избягваше погледа на Макнотън. Когато чу гласа на д-р Логан, тя хукна назад.
Този екипаж ни лъже от часове. Безсмислиците за кралицата бяха лъжа, никъде наоколо не е имало гръмотевична буря…
Джуди Джаксън прелетя покрай Робърт Макнотън и профуча през завесата. Той чу как стъпките й се отдалечават в съседния салон и виковете й, докато д-р Логан продължаваше по уредбата:
… летището не е задръстено и през цялото време се опитват да скрият факта, че…
Чу се шумът от блъскане на микрофон, последван от падане на пода. Долетяха разгорещени гласове. Джени се изправи и решително пое назад. От колоните долетя ръмжене, явно се водеше борба.
… трябва… трябва да знаете… че… пусни го!… имаха проблем с… двигателя… и не искаха да ни кажат! Ще се примирите ли с това?
Микрофонът отново беше изтръгнат от ръцете му и от колоните се понесе гласът на Джуди Джаксън, задъхан, но изпълнен с твърда решимост:
Дами и господа, извиняваме се за това избухване. Един от пътниците ни, изглежда, има емоционални проблеми.
Външният десен двигател вече работеше и прозвучаха две иззвънявания, когато боингът започна да рулира.
Макнотън погледна през завесата, но реши да не се намесва. Не беше особено сигурен в реакцията на лекаря. Вероятно моментът не беше подходящ.
Ядосаните гласове и звуците от борба постепенно се придвижваха напред. Брайън Логан изхвърча заднишком през завесата, изтласкван от цяла група стюардеси, предвождана от бясната Джуди Джаксън.
— Сър! Ако не седнете веднага на мястото си и не закопчаете колана си, ще помоля командира да се върне до изхода и да ви изкарат от самолета с белезници!
— Давайте, проклети да сте — каза той с нисък и заплашителен глас. — Вече съдя тази скапана компания за убийството на съпругата и неродения ми син. Просто ще добавя още двайсет-трийсет милиона към иска. — Той се обърна, за да седне.
— Правете каквото искате, когато не сте на самолета ми, но ако не престанете…
Брайън Логан рязко се завъртя и насочи показалеца си към лицето на Джуди Джаксън, като изръмжа:
— Не се осмелявайте да ми нареждате.
— Седнете… веднага… или ще се върнем! — Джаксън се обърна към една стюардеса и посочи към пилотската кабина. — Качи се горе, вземи телефона и изчакай, за да уведомиш пилотите за това. Ще ти дам сигнал.
По-младата жена веднага пое назад, като мина по успоредната пътека, за да не влезе в обсега на Брайън.
Докторът остана неподвижен една секунда, оглеждайки събраните пред него сили. Пет от стюардесите се бяха появили, за да подкрепят началничката си, включително и онази, която не беше на смяна, и всички го гледаха вторачено. Брайън погледна към Робърт Макнотън, който едва забележимо поклати глава и му посочи с ръка да седне. Лекарят бавно се предаде и се отпусна на седалката.