— Проверка на системите — каза Фил.
Гарт Абът вдигна очи и кимна.
— Разбрано. Висотомер?
— Две-девет-девет-две.
— Налягане?
— Нагласено. Салонът е на две хиляди и триста.
Те преминаха през остатъка от въпросите и отговорите в списъка без допълнителен коментар.
— Проверка на системите завършена.
— Благодаря.
— Няма защо — отвърна Гарт, като се поколеба за момент и се зачуди какво ли означаваше това.
Найт никога не благодареше на втория пилот за нищо.
„Сигурно се е изпуснал“ — помисли си.
Бренда Робъртс подскачаше нагоре-надолу в мястото си до прозореца, докато излитаха.
— Джими! Трябва да видиш това! Еха!
— Какво, мила?
— Сградата на Парламента, и… Биг Бен… а това трябва да е Темза. Помниш ли онази картичка, която ти показах?
— Аха.
— Скъпи, сега е на живо!
Джими разкопча колана си и се наведе през коленете й, за да погледне през прозореца, като се чудеше дали някой от екипажа няма да му се скара.
Няма значение, реши накрая. Обичаше да вижда Бренда толкова възбудена.
— Еха, бейби, наистина е страхотно, а?
Тя се обърна и го прегърна силно, като почти му изкара въздуха.
— Толкова те обичам, Джими Рей! Благодаря ти, че изпълни мечтата ми!
— Е, нали ти спечели състезанието, мила?
— Но ти, старото тексаско момче, каза: „Що пък да не отидем?“.
Тя го целуна страстно, предизвиквайки леко объркване и притеснение, дори след всичките им години заедно. После отново се обърна към прозореца и изписка:
— Дувър! Джими, това със сигурност е Дувър!
Гарт Абът мислено се понесе към къщи, докато гледаше как брегът на Англия се отдалечава под тях. Полетът с Фил Найт беше достатъчно труден, но бледнееше в сравнение с чувствата към собствената му съпруга. Беше се надявал, че рутинните задължения по излитането и набирането на височина ще му помогнат да натика изгарящите го съмнения в някоя по-малка и лесно контролируема част от съзнанието му. Но това не беше проработило и сега той просто искаше да го оставят на мира, поне за няколко минути.
— Мисля… да отида отзад да взема малко кафе и да поседна, Фил. Имаш ли нещо против?
Фил Найт го погледна безизразно.
— Не. Върви.
— Искаш ли нещо за пиене?
Командирът поклати глава и се наведе да провери екрана и да се увери, че в малкия коридор зад пилотската кабина няма никой. Превключи всички камери в многобройните салони на огромния самолет, преди да върне на първата сцена.
— Всичко изглежда спокойно и коридорът е чист. Можеш да излезеш.
Гарт освободи колана, изправи се, взе шапката си и излетя през строго охраняваната врата на пилотската кабина. В същото време диспечерите от Париж наредиха промяна на честотата.
— Разбрано, Париж — каза Найт. — Едно-двайсет-четири-точка-пет.
— Не, „Меридиън“, честота едно-две-четири-точка-нула-пет. Повтори?
— Добре, едно-две-четири-точка-нула-пет.
— Oui. Bonjour.
— Приятен ден — отвърна Фил.
Обади се на новия диспечер, за да потвърди новата честота, и се облегна назад. Стомахът му се сви при мисълта за ужасните акценти, с които му предстоеше да се справи по-нататък. Просто не беше честно. Предполагаше се, че английският е международният език на въздухоплаването, и той беше разчитал на този факт, когато кандидатства за работа в международния отдел. Никога не беше учил чужди езици в училище. Просто не му вървяха. Но защо не го бяха предупредили, че вариантът на английски език, който говореха половината диспечери в Европа и Африка, по същество е абсолютно неразбираем? Защо в „Меридиън“ не учеха пилотите си на това?
Вторият пилот, разбира се, нямаше никакъв проблем с акцентите и това беше вбесяващо. Фил все още леко се изчервяваше при спомена как при първото им пътуване му се беше наложило да признае, че не разбира нищичко. Абът се беше престорил на вежлив, като помагаше с превода и сам водеше разговорите, но Фил беше сигурен, че в същото време колегата му няма търпение да се върнат и да разпространи новината за некомпетентността му из целия международен отдел на „Меридиън“.