Фил хвърли поглед през рамо към вратата на пилотската кабина и се зарадва, че я вижда все още затворена. Искаше му се да може да заповяда на втория пилот да седне в първа класа и да не се връща с часове, но правилата бяха ясни: пилотите в екипаж от двама души можеха да напускат кабината единствено по физиологични причини, а сега имаше и цял списък с допълнителни правила и процедури, които подсигуряваха никой освен екипажа да не влиза в кабината — правила, които правеха от влизането и излизането необходимо зло. Трябваше да се примири с присъствието на втория пилот, въпреки че пътуването щеше да е много по-приятно без Гарт Абът и изгарящото му презрение, усилено след открития им сблъсък.
„Ти не заслужаваш да си капитан — сякаш му казваше винаги самодоволното изражение на Абът. — Ти изобщо не знаеш за какво става въпрос тук.“
Фил погледна надолу към пилотската си чанта и измъкна портфейла, който винаги носеше, за да го отвори на снимките на семейството си. Жена му Дорис и тримата му синове се усмихваха на плажа на Бахамите, където ги беше завел на почивка. Да празнуват всъщност. Току-що беше получил предложение за командир на 747 в международния отдел и това беше повод за празнуване. Петдесет хиляди долара повече годишно, въпреки че държавата вземаше трийсет процента от тях. Но най-сетне беше на върха на професията си. През цялата си кариера жадуваше да се измъкне от вътрешните линии, да види света и да се нарече опитен международен командир на „Боинг 747“. Дотогава двайсет и петте му години като пилот за „Меридиън“ бяха преминали предимно в „Боинг 727“ и по-късно „Боинг 737“ из Средния запад, по всички добре познати летища. Беше станал командир още преди десет години без особени усилия. Вече беше напълно наясно с вътрешните полети, всички диспечери говореха английски, никога не му се случваше да каца на писта, която да не познава като дланта си, и вторите пилоти винаги му отдаваха дължимото уважение.
„Тогава защо, по дяволите, напуснах?“ — запита се той.
Фил погледна през левия прозорец на изток и се запита дали може да види швейцарските Алпи. Протегна се надолу, потърси карта на Европа и я извади. Знаеше много малко за европейската география, но се беше опитал да запомни поне къде бяха различните държави.
„Не, прекалено сме на север, за да е Швейцария. Сигурно е Германия.“
Представи си, че вече вижда швейцарските Алпи в далечината, но трябваше да провери и навигационните инструменти, за да е сигурен.
През ума му премина още една вълничка от завист и той се опита да я потисне. Абът щеше да разпознае всяка особеност на пейзажа. Вторите пилоти бяха подвижни атласи. Те гледаха отвисоко всеки, който нямаше толкова опит, и мразеха ветераните от вътрешните линии, които изведнъж се прехвърляха в международния отдел, за да изкарват повече пари. Фил усещаше това изгарящо презрение всеки ден.
А всеки полет му се струваше изпит, на който се проваляше в момента, в който се явеше.
Мястото до Брайън Логан беше празно, а Джени беше достигнала предела на възможностите си да скучае без компания. Двойното прозвъняване, което обявяваше, че са се изкачили над 3300 метра, беше прозвучало преди няколко минути, а светлината за коланите все още беше включена, но тя не можеше да издържа повече. Винаги се беше справяла с гнева и раздразнението с помощта на движението. И сега всичко друго щеше да е по-добро от това да седи и да се сърди на Джуди и обидното й поведение. Тя тихо се измъкна от мястото си, излезе на пътеката, оправи полата и блузата си и се плъзна в 3-С до лекаря, който я изгледа донякъде стреснато.
— Здравейте — каза тя усмихнато, като улови погледа му.
Видя как чертите на лицето му се смекчават донякъде и протегна дясната си ръка над облегалката.
— Аз съм Джени Бретсън.
Неговата дясна ръка обгърна нейната, отначало предпазливо, а после по-здраво — силна ръка, която въпреки това беше способна на голяма прецизност.
— Брайън Логан. Приятно ми е да се запознаем… Джени.
Той се огледа, сякаш надзирателката можеше да разтвори завесите всеки момент и да го хване как тормози една от възпитаничките й.
— Мислех… че си стюардеса — каза той, като пусна ръката й.
— Аз съм — отвърна тя, но вдигна вежда и прошепна с конспиративен тон. — Но се скатавам.