— Наистина ли?
Джени събу обувките си, прибра крака под себе си и се завъртя настрани в широката седалка, за да е с лице към него.
— Всъщност работех на този полет от Чикаго като старша стюардеса, но не им достигаше един човек до Кейптаун и шефовете ме принудиха. Така че, технически погледнато, съм част от екипажа, но в действителност по-скоро се возя гратис.
Тя видя как ръката му се отдръпва и се стяга, сякаш внезапно му стана неудобно, че я е докосвал или че дори разговаря с нея.
— Разбирам — каза той, а гласът му изведнъж охладня.
„Обърках ли нещо? — запита се Джени. Промяната беше мигновена. — Не, не съм.“
— Знаете ли, така се случи… — започна тя. — Имам предвид, че салонът е малък и всичко се чува…
Той внезапно се обърна към нея с лице, твърдо като камък.
— Можеш да отидеш и да кажеш на мис Джаксън, че това е евтин номер и няма да се хвана.
— Моля? — изгледа го смаяно Джени.
— Това, че те е изпратила да ми се подмазваш, да… се опитваш да ме спечелиш. Няма да стане.
Джени не отмести поглед от лицето му, въпреки че той не вдигаше очи към нея.
— Много грешите, докторе. Дойдох тук само да си побъбря с вас. Джуди Джаксън няма нищо общо.
— Все пак няма да стане — отвърна той.
— Какво няма да стане, доктор Логан? — попита тя тихо и меко. — Доктор Логан ли да ви наричам, или да използваме личните си имена и да си говорим на „ти“?
— Предпочитам „доктор“.
Тя кимна.
— Добре. Доктор значи. Но моля ви, кажете ми защо това, което не се опитвам да направя, няма да стане.
По устните му пробяга лека усмивка, преди да изсумти:
— Това е двойно отрицание.
— Наистина ли?
— Предполагам, че го знаеш — каза той по-малко враждебно. — Говориш правилно. По-добре от повечето устати боклуци, които работят в тази така наречена авиокомпания.
— Благодаря… за компанията. — Тя се усмихна. — Ей, докторе, с вас да се говори е голяма забава.
Тя закри устата си с ръка и продължи:
— Извинявайте. Това беше обърнат словоред.
— Какво? — попита той, като се преструваше на раздразнен.
Тя махна ръката си от устата.
— Старото правило е подлог-сказуемо-допълнение, а аз току-що обърнах словореда. А такива неща не правя.
— Аха.
— Този разговор наистина потръгна, а?
— Имаш си собствено място — заяви той остро.
Тя изчака няколко секунди, преди да отговори:
— Искате ли да ви оставя сам?
— Ако си дошла да ме манипулираш, да.
— Не съм. Заклевам се. Не съм тук да ви манипулирам, убеждавам, натискам или подмазвам. Не бих го направила, няма да го направя и не трябва да го правя.
Още една лека усмивка.
— Благодаря, госпожице професор — каза той.
— Да бе. — Тя се изкикоти. — По правоговор.
Той кимна, като с всички сили се стараеше да не показва усмивката си, докато тя продължи:
— Като момиче много харесвах професори. Ох! Това прозвуча перверзно, но вие знаете какво имам предвид.
Той кимаше. „Добър знак“, помисли си Джени.
— Ние с жена ми… — започна той, но останалото се спря в гърлото му и той се извърна със стиснати зъби, подпрял брадичка на ръката си.
— Докторе, без да искам, чух, че казахте на Джаксън как съпругата и детето ви са загинали на „Меридиън“…
— Бяха убити! — отсече той.
— Да, вие казахте „убити“. Наистина го казахте.
Те поседяха мълчаливо няколко мига, преди той да се обърне и да я изгледа с неудобство, после отново извъртя очи и стисна устни.
— Ще си тръгна, ако искате — каза тя, — но май предпочитам да разбера какво е станало.
Той с изненада откри, че не иска тя да си тръгва.
— Катастрофа ли беше?
Той поклати глава и й разказа най-важното, като се стараеше да се контролира. Когато свърши, двамата мълчаха почти цяла минута. После тя сведе очи и поклати глава.
— Нямах представа — каза Джени тихо. — Нищо чудно, че мразите всичко в „Меридиън“. И аз бих се държала по този начин.
— Знаеш ли какво е да пътуваш с този самолет? — попита той, а болката смени гнева. — Да си… вътре в самолет на „Меридиън“?
— Не, не знам — отвърна тя.
— Не?
— Мога да се опитам да ви разбера, докторе, и наистина се мъча, но ако бях казала „да“, щях да омаловажава невероятната болка, с която се справяте.