— Брайън — каза той.
— Моля?
Той наклони глава и направи лека гримаса, сякаш се извиняваше за грешката.
— Наричай ме Брайън. И нека си говорим на „ти“.
— Благодаря ти, Брайън — кимна тя. — Аз съм Джени.
— Аз… а, исках да ти благодаря, че прояви разбиране. Не го очаквах от…
— Няма защо — отвърна тя, като съзнателно спря по-нататъшното му обяснение.
— Просто… съжалявам, че чудесна жена като теб работи в такава ужасна авиокомпания.
— И аз — отвърна Джени и се стресна, когато установи, че не е обмислила думите си, преди да отговори.
Брайън Логан изглеждаше объркан и тя сложи ръка върху неговата.
— Брайън, в „Меридиън“ работят някои ужасни хора, включително една жена на този самолет, с която вече си се сблъскал… но има и много като мен, на които просто им е жал за нашата компания.
Той кимна и тя му разказа за разговора си със сенатор Дъглас и проблемите в полета Чикаго — Лондон. Понякога губеше нишката, но през цялото време той слушаше внимателно. Знаеше, че не го е освободила от гнева, но поне беше започнала.
Карън Дейвидсън изгуби трийсет минути, докато измисли начин как да окачи люлката на бебето на стойката за списания. Е, беше измислила по-добро решение от това да остави детето си на студения под.
Кати Айлисън се приближи по пътеката, забеляза конструкцията на Карън и приклекна до нея.
— Това е доста умно.
— Благодаря — отвърна Карън. — В някои авиокомпании има специални кукички за тази цел, но тук се наложи да импровизирам.
— Чудесна идея, но… неприятно ми е да ви кажа, че не можем да ви позволим да правите това.
— Не се притеснявайте — добави Карън. — Ще го махна, преди да кацнем.
— Знам, но… имаме чудовищен списък с правила и не ни позволяват да бъдем много гъвкави. Ако има турбулентност, може да падне.
Карън въздъхна, откачи люлката и я остави до краката си.
— Сложих я горе, защото подът става много студен.
— Ще се опитам да ви намеря още одеяла — отвърна Кати. — Много съжалявам.
Карън внимателно се вгледа в нея.
— За тази авиокомпания ли работите?
Кати Айлисън се отдръпна с изненадано изражение. Не беше сигурна дали въпросът не е проява на чувство за хумор.
— Моля?
— Просто се чудех дали настина сте стюардеса на „Меридиън“. Освен старшата стюардеса на полета от Чикаго, Джени някоя си, вие сте единствената им служителка, която… изобщо се интересува от нас.
Объркването, изписано по лицето на младата жена, за момент се превърна в страх. Тя отметна кичур мека кестенява коса от очите си и поклати глава.
— Не ми се иска да чувам…
Карън вдигна ръка.
— Беше грубо от моя страна. Съжалявам.
— Не — отвърна Кати и тръсна глава. — Трябва да ми кажете, ако не се отнасяме добре с вас. Толкова съжалявам. Извикайте мен, ако имате нужда от нещо по време на полета, става ли? Обикновено съм в задното кухненско помещение.
Карън изчака, докато стюардесата се отдалечи, после се наведе и отново закачи люлката на стойката пред себе си.
Гарт Абът излезе от малката тоалетна зад пилотската кабина и тихо отиде до близкото кухненско помещение, за да си налее кафе и да помисли. Забеляза някакво движение с периферното си зрение и погледна назад към салона. Улови погледа на Джуди Джаксън, а това беше последното, което искаше да му се случи в този момент.
Гарт познаваше Джуди прекалено добре, тъй като летеше с нея от години. „Тя мрази света без никаква ясна причина“, беше казал на един млад командир преди месец, когато тя се беше втурнала в пилотската кабина веднага след излитането и беше сдъвкала младежа за някаква въображаема грешка.
— Кой, по дяволите, кара този самолет? — беше попитал командирът с искрено объркване, след като тя беше излязла. — Знам, че да си граждански пилот в днешно време означава да не те уважават, но, за бога, Гарт! Тя ме нарече с някои много интересни думи.
— Трябва да се чувстваш поласкан — беше се изкикотил Гарт. — Тя обижда само хора, които харесва. Останалите от нас умират незабелязани на нейните полети. Без храна, без напитки, без капчица внимание.
— Може би е време някой да се оплаче.