— Много внимавай. Последният командир, който писа доклад против нея, трябваше да се бори да спасява кариерата си срещу изфабрикувано обвинение в сексуален тормоз. Поне ние бяхме сигурни, че е изфабрикувано.
— Наистина ли?
— Тя управлява салона, командире. Захапала го е като бултериер и всички сме се отказали да й го отнемем.
Джуди забеляза втория пилот в кухнята, махна му и тръгна към него.
„О, чудесно“ — помисли си Гарт, като се опитваше да реши дали компанията на Фил Найт не беше за предпочитане. Отново се сети за жена си, като изпита същия ужас и му се прииска просто да затвори очи и да се опита да дешифрира последния им разговор. Зад пилотската кабина имаше миниатюрно помещение за почивка на екипажа и той си беше помислил да пропълзи вътре, но вратата му се отваряше към пилотската кабина и Фил Найт със сигурност щеше да забележи.
— Можех аз да ти го донеса — обяви Джуди, като отметна косата си и с усмивка посочи чашата с кафе.
— О, всичко е наред. И без това исках да стана и да се поразтъпча.
Джуди леко премести тежестта от единия си крак на другия, а движението подчерта формата на ханша й под добре ушитата униформена пола. Не откъсна очи от неговите, като се питаше дали ще слязат надолу по тялото й. Вместо това видя как той отклони поглед към мокета, тавана… всичко друго, освен нея.
— Е, млади човече, изглеждаш ми разтревожен от нещо — каза тя с изненадващо нежен глас.
Гарт я погледна, защото неочакваните й думи предизвикаха любопитството му. Очите й бяха големи и изключително сини, без следа от подигравка.
— Хм… лични проблеми — успя да каже и мигновено се подразни от глупавия си отговор.
— Всичко е личен проблем — каза тя. — Бог ми е свидетел, цял живот се занимавам с тях. Затова винаги познавам кога някой е разтревожен. Знам, че нахалствам, но…
Джуди хвърли поглед към лявата му ръка и мигновено видя брачната халка, която не беше забелязала по-рано.
— Проблеми у дома?
Гарт неволно се усмихна и преглътна, като поклати глава.
— Какво? Не.
Той се опита да се засмее, но се получи по-скоро нещо като кашлица.
— Просто… ми се иска да бях на друго място, разбираш ли? Случвало ли ти се е?
— Общо взето през час — засмя се тя. — Добре дошъл в клуба.
Очите му отново срещнаха нейните за един изпълнен с неудобство миг. Винаги се притесняваше да гледа жените в очите. Беше толкова лично, толкова… интимно. Но Каръл ясно му беше обяснила защо жените не обичат мъже, които не могат да ги гледат в очите. „Или са непостоянни и на тях не може да се разчита — беше казала Каръл, — или просто не могат да откъснат очи от циците ти. И в двата случая не можеш да им вярваш.“
— Знам какво си мислиш — каза Джуди, а гласът й го върна в настоящето.
Гарт поклати глава и отново я погледна.
— Не те разбрах.
— За момент беше някъде другаде, нали?
Той кимна.
— Ами да… по-добре да си потърся друга работа, ако не се върна при Капитан Слън… а, при Фил.
Тя се усмихна, като още повече го обърка. Това ли беше бурето с барут, което беше виждал в действие? Жената със змийски език, по адрес на която беше злословил преди няколко минути? Как изведнъж стана толкова мила, толкова… женствена?
— Ще се видим по-късно — каза той, като се обърна към интеркома и цифровата ключалка.
— Разчитам на тебе — каза тя зад гърба му.
18
Анаполис, Мериленд
6:56 ч
Дейвид Бърд спря в началото на кей 18 и вдигна очи към ескадрилата от чайки, които бяха привлекли вниманието му с внезапния си хор от остри крясъци. За момент остана неподвижен, като наблюдаваше как без усилие се накланят и завиват в оранжевата светлина на утрото и следеше фините движения на крилете и опашката им с вниманието на опитен пилот, потънал в безкрайното удоволствие да разгадава тайните на летенето.
Утринният въздух бавно се затопляше. Вече беше пропит с букет от благоухания, които се издигаха като естествен парфюм от блестящите зелени води на пристанището. Лек бриз разроши косата му, когато затвори очи и вдиша смесеното ухание на солен въздух, кафяви водорасли и риба — удоволствие, което едва не беше развалено от внезапната атака на дизелови пари от близката яхта, която запали двигателя си.
Дейвид погледна часовника си. До седем часа оставаха две минути. Генерал Овърмайър го беше предупредил, че Джон Блейлок е непредвидим, странна смес от бохем и маниак по отношение на дисциплината, който често пристигаше на срещи на най-високо равнище с точност до секундата, облечен в измачкана униформа и с обувки, които не са лъскани от датата си на производство.