Дейвид пристъпи на палубата от тиково дърво и вдигна ръка, за да почука на вратата, но се изненада, защото тя внезапно се отвори. В пролуката се появи мъжко лице, което мълчаливо и подозрително се взря в посетителя.
— Здравейте — каза Дейвид.
Вратата се затръшна без отговор. Той отново вдигна ръка, за да почука, но тя се отвори широко и пред него се появи мъж с униформената шапка на полковник от ВВС, инкрустирана със светкавица — но облечен само с боксерки с Мики Маус.
— Полковник Блейлок? — попита Дейвид.
Високият над два метра Блейлок пресилено отдаде чест, преди да протегне ръка.
— Добре дошъл на борда, полковник Бърд. Оценявам хора, които идват точно навреме.
Блейлок се обърна и даде знак на Дейвид да го последва към кухнята. Дейвид пристъпи по пода, покрит с дъбови дъски, и затвори вратата зад гърба си. Джон Блейлок все още имаше гъста тъмна коса, почернели от слънцето лице и тяло и умерено шкембенце. Лицето му се отпусна в усмивка.
— Кафе? — попита Блейлок.
— Да. Само сметана, без захар.
— Разбрано. Дръпни си един стол ей там.
Дейвид се подчини, като наблюдаваше как Блейлок изпълнява сутрешния си ритуал по изваждането и смилането на кафе от кутия на „Старбъкс“, преди да зареди професионалната машина за еспресо, облицована с месинг и прекалено голяма за яхтата му.
Джон Блейлок свали шапката си и я плъзна по плота с една ръка. С другата се почеса по косматите гърди. Машината за еспресо очевидно беше център на вниманието в кухнята. Домакинът кимна към нея.
— Най-голямата ми страст — обясни той. — Не, чакай! Най-голямата ми страст след съществата от противоположния пол.
— Всички същества от противоположния пол ли? — ухили се Дейвид в отговор. — Или само тези от човешката раса?
Веждите на Джон Блейлок се повдигнаха неестествено високо.
— Ей, впечатлен съм! Пикльо от Пентагона с истинско чувство за хумор!
— Да се отбележи, че не съм пикльо от Пентагона — отвърна Дейвид.
— Да се отбележи — повтори Блейлок, — че се въздържам от отношения с женските представители на други раси освен човешката.
— Хубаво, защото според мен има точка в устава на ВВС, която го забранява.
— Аз не съм много по уставите — каза Блейлок, като присвиваше очи срещу циферблатите на машината за еспресо. — Аз съм запасняк. Запасняците по определение са подозрителни към уставите, обитателите на Пентагона или полковниците, които обикалят по доковете и търсят сведения.
— Сведения ли търся? — попита Дейвид.
Блейлок се ухили.
— Добре де, кафе и сведения. И като стана дума, какво точно мога да направя за теб?
— Ами като начало това е официално посещение.
— Предположих — отвърна Блейлок, като се помъчи да си придаде сериозно изражение и посочи шапката. — Затова бях с униформа тази сутрин.
— Аха. Само дето съм почти сигурен, че боксерките с Мики Маус не са по устава.
— Глупости! Колко пъти в кариерата си, полковник Бърд, си си казвал, че работиш за герой от анимационно филмче?
Дейвид се засмя.
— Добре. Схващам идеята.
— Но ти се канеше да ми обясниш защо си дошъл.
Докато Блейлок наливаше кафето, Дейвид му разказа за специалната комисия, която беше оглавявал, и страховете на разузнавателните агенции от евентуално манипулиране на ядосаните пътници с терористична цел. Докато свърши, домакинът му беше поставил пред него гигантска чаша невероятно добро кафе, беше облякъл хавайска риза и се беше настанил на столчето от другата страна на плота.
— Това ли е? — попита накрая.
— Общо взето — каза Дейвид. — Има ли вълшебен отговор?
Блейлок изсумтя.
— Аз дори не виждам вълшебния въпрос.
— Лично аз — подсказа Дейвид — не разбирам как заплахата от въздушен троянски кон изобщо се връзва с напрежението сред пътниците.
— Не се връзва — каза Блейлок. — Ето защо се притесняват.
— Как така? — попита Дейвид.
Джон Блейлок остави чашата си и театрално махна към тавана.
— Това е принципът за запазване на параноята. Предполагам, че не си чувал за него.