— Да ги накарам ли да седнат в положение за аварийно кацане? — попита.
— Не, Джуди. Няма пожар и ние няма да ходим в Алжир, но очевидно командирът възнамерява да ни върне в Лондон, въпреки че вероятно става въпрос за фалшива тревога.
— Вече им казах, че отиваме в Алжир — възрази тя.
— Ами кажи им, че си сбъркала — каза Гарт. — Мога и аз да го направя, ако…
— Не! — отсече Джуди. — Аз ще се справя. Значи Лондон?
— Опасявам се, че да.
— По дяволите! — Тя прекъсна разговора и включи уредбата:
Дами и господа, отново говори старшата стюардеса. Командирът току-що ми каза, че е потушил пожара и вместо да отидем в Алжир… който със сигурност щеше да се хареса на всички ви… сега ще обърнем и ще се върнем в Лондон. Съжаляваме за неудобството, но трябва да изпълняваме правилата за безопасност, просто се налага. Надявам се да имаме достатъчно гориво, за да се върнем живи и здрави в Лондон.
Тя едва успя да потисне усмивката си. Малкият творчески намек за горивото щеше да предизвика напрежение и да ги държи уплашени и послушни, реши тя.
Последва незабавен взрив от гласове, въпроси и позвънявания. Джуди посочи към Ел в дъното на салона. Щяха да се справят с оплакванията и без нея.
20
Покрайнините на Вашингтон, окръг Колумбия
9:05 ч
— Полковник Дейвид Бърд?
— Да, аз съм… само секунда… — отвърна Дейвид в микрофона на клетъчния телефон, като се пресягаше да намали звука на радиото и същевременно се опитваше да не остави колата си да се блъсне в металната мантинела на магистрала 301.
Женският глас от другата страна беше настоятелен.
— Полковник, обажда се сенатор Шарън Дъглас, председател на сенатската подкомисия по въпросите на въздухоплаването.
Писукането на телефона грубо бе прекъснало една интересна малка фантазия с участието на голата жена в спалнята на Джон Блейлок. За част от секундата съзнанието му я замени с образа на сенаторката — глупаво действие, което предизвика неволна усмивка. Шарън Дъглас също беше красива жена.
— Там ли сте още, полковник? — попита тя.
— Да, госпожо сенатор. Какво мога да направя за вас?
— Трябва да дойдете и да кажете на моята подкомисия същото, което заявихте вчера. Екипът ми ви е видял по правителствения канал. Съобщиха ми, че вашата работна група е свършила чудесна работа, като е поставила този проблем в съответния контекст.
— А, имате предвид напрежението сред пътниците в гражданските полети?
— Абсолютно.
Предупрежденията на генерал Овърмайър преминаха през главата му в няколко различни посоки, като задействаха нечути аларми. Вече беше прекалено познат на Капитолия.
— Нека ви обясня защо това изведнъж се превърна във важен проблем за мен, полковник Бърд. Вчера пристигнах в Лондон от Чикаго. Полет шест на „Меридиън“ ще остане вечно жив в моята памет като пример за лошо обслужване. Докато кацнем, бях готова да грабна брадвата и да нападна екипажа с животинска ярост.
Тя описа своето „пътуване в ада“, като започна с непочтителното отношение на изхода на летището, продължи с всички закъснения, които бяха понесли, и стигна до грубото поведение и избухливия нрав на екипажа.
— И всичко това при американски сенатор на борда? — попита Дейвид.
— О, да! Нещата са излезли извън контрол… Дейвид. Мога ли да те наричам Дейвид?
— Разбира се, сенаторе.
— Ами в такъв случай ме наричай Шарън.
— Добре — отговори колебливо Дейвид, като пробваше мислено как ще се обръща към такава влиятелна жена на малко име.
Беше свикнал да разговаря с конгресмени, но сенаторите стояха над членовете на Генералния щаб и бяха извън обсега на един обикновен полковник. От другата страна се чу приятен смях.
— Наричай ме така, както ти е удобно. Само ми кажи, че ще дойдеш да свидетелстваш.
— Сенаторе, за мен ще бъде удоволствие да работя с вашия екип… — започна той, като заобикаляше един камион с ремарке, който беше задръстил лявото платно.
— Не това искам да чуя — прекъсна го тя.
Очукан червен пикап рязко намали отпред, като го накара да скочи на спирачките. Той въздъхна и зави към аварийната лента, където спря и дръпна ръчната спирачка.