— Не. Ще трябва да им се обадя. Чакай.
Тя се обърна, набра двуцифрения номер на пилотската кабина и предаде въпроса. После затвори и се обърна към жените, до които вече стояха още две стюардеси.
— Да, същият двигател е, но проблемите нямат връзка. — Тя им предаде остатъка от отговора на Гарт Абът за фалшивата пожарна тревога.
— И така, доволни ли сте? — попита накрая, като добави и малко сарказъм.
Ел огледа колежките си, преди да отговори:
— Ние сме доволни, Джуди, но тези хора — те не ни вярват вече. Доста са разстроени.
— Не чуха ли съобщението ми по уредбата?
Синди закима.
— Да. Но, Джуди, след онова, което каза човекът в Лондон, те… искам да кажа…
— Те не вярват и на една наша дума — добави Ел.
Джуди видя движение с периферното си зрение и се обърна, когато Джени Бретсън влезе през завесата от първа класа.
— Джуди?
— О, по дяволите. Ти пък какво искаш, Бретсън?
— Имаме проблеми в салона.
Джуди усети проблясък на задоволство от промяната.
— Аз наистина имам проблеми, Бретсън, и причината за тях си ти. Връщай се на мястото си.
— Не. Този лекар…
— Ще се справя със собствения си самолет, благодаря — добави Джуди.
— По дяволите, изслушай ме! — настоя Джени, като стресна Джуди и останалите. — Аз съм записана в този екипаж, независимо дали ти харесва. Доктор Логан е на крачка от нервната криза, Джуди. Разговарях с него и човекът си има причина да…
— Това изобщо не ме интересува! Ако пак стане от мястото си, ще му сложа белезници.
— Страхотно, Джуди. Добър отговор. Проблемът е, че всеки път, щом заговориш по уредбата, той се стяга, както и повечето от тях.
Джуди бързо огледа Ел и Синди, после върна очи върху Джуди.
— Между другото, само жени ли сме на този полет?
Джуди презрително изсумтя.
— Защо, бейби? Малката палава Джени има нужда от голям, надарен мъж?
— О, порасни най-сетне, Джуди. Много добре знаеш за какво говоря. Има ли в този екипаж стюарди, обучени за ръкопашен бой?
Джуди стоеше с ръце на кръста, вторачена в Джени Бретсън.
— Не, освен ако някое от моите момичета не си е направило операция за смяна на пола в почивката.
— В такъв случай — продължи Джени, — много се съмнявам, че някоя от стюардесите ще успее да удържи тези пътници, ако започнат да буйстват. Във втория и третия салон има половин дузина сърдити мъже, ако не си забелязала, а двама от тях са доста едри.
— Е, и?
— Ами освен ако на този самолет не се возят гратис цял отбор пилоти с ръце като дънери и ти не успееш да ги убедиш да нарушат новите правила и да излязат от пилотската кабина, остава на нас да се справим, ако някой наистина загуби контрол над себе си.
По лицето на Джуди премина сянка на съмнение.
— Според теб какво ще направят?
Джени поклати глава, като бързо хвърли поглед през рамо, за да се увери, че не ги подслушват.
— Не знам, но имам много лошо предчувствие. Знаеше ли, че председателят на борда на директорите на „Инглиш Петролиум“ също пътува в този самолет?
— Не.
— Ами там е. Мистър Макнотън.
— Макнотън… — повтори Джуди, а долната й челюст издаде изненадата й.
— Точно така. Освен това казвате, че има проблеми в икономическа класа, за които още не знам, нали? — продължи Джени към Синди и Ел, които кимнаха утвърдително. — Добре тогава. Според мен трябва да накараме този командир да побърза да успокои нещата, преди да стане беля.
Ръцете на Джуди отново бяха на кръста й, а в гласа й се беше върнала твърдата нотка.
— Благодаря ви много, професор Бретсън.
Джени скръсти ръце и посрещна враждебния поглед на Джуди.
— Знаеш ли, Джаксън, не ме интересува дали ме харесваш, или не, но ако нещата тази вечер загрубеят, по-добре да сме в един отбор. А точно сега ми се струва, че дори не знаеш какво означава тази дума.
21
Кемп Дейвид, Мериленд
11:10 ч
Президентът на Съединените щати изхвърча от вратата на резиденцията в Кемп Дейвид, следван плътно от двама спортно облечени мъже. Движението им беше планирано, проследено и координирано от няколко екипа на секретните служби, разположени на територията на президентския курорт.