Джени Бретсън пишеше нещо на мястото си до прозореца, но вдигна поглед, когато Джуди стигна до реда й.
Брайън Логан също я беше забелязал. Зениците му се свиха като топлийки. Тя почти физически усети враждебността, която се излъчваше от него. Джени би казала, че докторът е на ръба да загуби контрол; куфарчето му отново беше в скута, а ръцете му бяха положени върху него сякаш за да го предпазят.
— Искате ли да го прибера над главата ви? — предложи тя толкова приятелски, колкото успя.
— Не — отвърна той, впивайки очи в нейните.
Джуди леко се наведе към него.
— Докторе, съжалявам, че се сдърпахме там отзад, но трябва да разберете реакцията ми, когато грабнахте микрофона.
Не последва отговор и Джуди усети странни тръпки по гърба си.
— Така че — продължи тя, — просто исках да се извиня, че бях груба с вас. Разбира се, вие също бяхте доста груб с мен, но…
— Оставете ме на мира! — отсече Брайън Логан. — Вървете да арестувате другите пътници.
Джуди се изправи. Обидата надделя над предпазливостта и в крайна сметка спечели грубостта.
— Доктор Логан, след като не искате да приемете извинението ми, трябва да разрешим още един проблем.
— Имаме да разрешим много повече от един проблем — отвърна той едва чуто.
— Ще трябва да ви помоля да ми покажете съдържанието на това куфарче.
Той погледна към него с объркано изражение, после отново вдигна очи към нея.
— Какво?
— Куфарчето ви. Трябва да видя какво има вътре.
— Защо?
— Защото имам право на това и… се притеснявам, че непрекъснато го държите.
— Върви по дяволите!
— Аз отговарям за този салон…
— Ако пипнеш куфарчето, ще ти счупя ръката на някои много добре избрани места — просъска Брайън със стиснати зъби, като разкопчаваше колана си.
Той се изправи и я изгледа вторачено, докато тя отстъпи. В целия салон хората се обръщаха към тях и тя видя разтревоженото изражение на Робърт Макнотън в мястото до прозореца.
— Изчезвай оттук! — изкрещя Логан и тя неволно се сви.
Поне шестима от пътниците в първа класа вече се бяха обърнали на седалките си, за да видят за какво е шумотевицата този път.
Брайън беше стиснал куфарчето за дръжката. Сега го вдигна и изръмжа:
— Само през трупа ми ти или някой друг от служителите на тази идиотска авиокомпания ще докосне това или което и да е от моите неща.
Джуди бързо отстъпи през завесите. Стори й се, че вижда как Логан сяда, но почти очакваше той да разтвори завесите и да я последва. Изпита внезапна нужда да избяга по-далеч от първа класа.
„Ще обиколя задния салон“ — реши тя.
Джуди се опита да спре треперенето на ръцете си, докато се оглеждаше в огледалото в кухнята. Обърна се и отново влезе в големия салон, като все още долавяше яростните вълни, долитащи от първа класа, и с изненада откри две от стюардесите си, които стояха в нишата с широко отворени очи заедно с Джени Бретсън.
— Какво, събрание ли имате? — запита рязко Джуди Джаксън.
В отговор Ел и Синди се отдръпнаха с виновни физиономии, но Джени не помръдна от мястото си и тихо заговори:
— Видях тази безсмислена конфронтация.
— Е, и? — озъби се Джуди. Усети, че се изчервява.
— Ако бях шеф, щях да те уволня веднага за най-наглата проява на грубост, която съм виждала по време на полет, като се започне с невероятно глупавите ти съобщения и заплахи и се свърши с този напълно ненужен сблъсък.
— Върви по дяволите — отвърна Джуди със стиснати зъби, без да очаква, че Джени ще започне да кима.
— Точно това ти каза и той, да. И ако в това куфарче наистина имаше нещо смъртоносно, ти току-що го подкани да го използва, преди да сме открили начин да му го вземем. Блестящо!
Джуди се опита да я подмине, но Джени пристъпи и прегради пътя й. Джуди я блъсна встрани, използвайки по-големия си ръст и маса. Джени се блъсна в лявата врата, но Джуди не се обърна.
В икономическа класа се усещаше още по-голяма враждебност и Джуди ясно я виждаше в очите на пътниците, които студено я проследяваха, когато минаваше покрай тях. Не омраза както в погледа на доктора, а дълбоко заровено недоволство под похлупак от очевидно недоверие.