„За всичко е виновен той“ — каза си Джуди, а образът на озъбения Брайън Логан продължаваше да изпълва ума й и да разстройва инстинктите й.
Видя как Ел пресече средното кухненско помещение и надникна от другата пътека, докато бавно преминаваше между седалките и се опитваше да се усмихва на онези, които срещаха погледа й, независимо от тревогата и яростта по лицата им.
Бяха обичайните пътници от най-различни възрасти и националности, някои добре облечени, някои не, жени с рокли, жени с джинси, една жена с потниче, което едва покриваше едрите й гърди, и шорти, разкриващи нашарени от разширени вени крака. Като в проклет междуградски автобус, но във въздуха. Не, още по-зле, помисли си тя. Един от малкото хора, който й се беше усмихнал в Лондон, сега отбягваше погледа й: мъж с измачкан костюм и най-плешивата глава, която беше виждала. Седеше до жена с миша физиономия и бяло сари, която плетеше с яростна бързина, и две деца с широко отворени очи.
Джуди откри и младата азиатска двойка, която бе забелязала по-рано: жената беше напълно будна, а мъжът спеше дълбоко. Тя осъзна, че жената непрекъснато я следи с поглед, когато преминава през салона.
Подмина средното кухненско помещение и влезе във втория салон, като долови враждебните погледи. Беше като вълна от гняв, която я избутваше назад, и тя реши, че това й стига.
Нещо привлече вниманието й отляво и тя се обърна, за да види една бебешка люлка, закачена на стойката за списания пред пластмасовата преградна стена. В люлката спеше бебе, а майката сънливо го наблюдаваше.
— Какво е това изобретение? — каза Джуди, без да насочва въпроса си към никого, и приклекна да провери как е закачена люлката.
Майката се раздвижи, наведе се и посочи напред.
— Успях да я закача; както се прави в другите авиокомпании.
Джуди я погледна. Към трийсетте, с две деца, очевидно уморена и очевидно нарушаваща правилата.
— Не може! — Тя посочи люлката. — Веднага я свалете.
Карън Дейвидсън изглеждаше объркана.
— Една от вашите стюардеси ми помогна. Ще я сваля като кацаме.
— Това е нелепо — каза Джуди по-силно, отколкото беше възнамерявала. Към тях вече гледаха и други и се чудеха какво става. — Свалете я веднага! В противен случай детето ви ще падне на пода още при първата въздушна яма.
Карън Дейвидсън пое дълбоко въздух и се изправи.
— Извинете, но засега няма никакво клатене. Няма начин да падне. Закрепила съм я здраво.
Човекът от съседната седалка докосна ръката й и Джуди подскочи.
— Какво?
— Какво ще направиш сега, а? Ще арестуваш бебето? Остави бедната жена на мира, става ли?
— С нея ли сте? — попита Джуди, като посочи Карън.
— Не, но…
— Тогава не се месете. Това е работа на екипажа.
Мъжът стисна устни гневно. Джуди осъзна, че я гледат все по-упорито и ядосано. Но тук беше нейният салон, дявол да го вземе, и тя нямаше да се остави тези хора да й нареждат, както не се остави на Джени Бретсън. Тя се обърна към Карън и се наведе напред.
— Свалете… люлката… веднага! Разбрахте ли ме?
— Не, не те разбрах!
— Аз отговарям за този самолет! — отсече Джуди. — Веднага свалете това нещо от стената! Как ще ви хареса, ако дойда у вас и си завинтя поставка за напитки на вашата масичка за кафе?
— Какво?
— Чухте ме.
— Кое, че се грижа за детето си ли? Какво общо има с моята къща и масичката ми за кафе, по дяволите? — избухна Карън.
— Ей, шерифе! — обади се един мъжки глас през няколко реда. — Остави я на мира, всички ти го казваме!
Джуди не му обърна внимание и насочи пръст към Карън.
— Свали люлката или аз ще го направя.
— Ей! — Джуди се обърна към новия мъжки глас и срещна вторачения поглед на мъж на средна възраст с джинси и пуловер, който седеше до другото дете.
— Вие кой сте, съпругът й ли?
— Какво значение има? — попита той. — Това е сексистки въпрос, но ти казвам, че ако бях съпругът й, вече щях да съм те стиснал за гърлото. Остави жената на мира. Няма нищо лошо тази люлка да си виси там. Какъв ти е проблемът, по дяволите?
— Проблемът ми са правилата — отвърна Джуди и се обърна към Карън. — Последно предупреждение. Свали люлката — нареди тя, като сви лявата си ръка в юмрук и силно удари по стената. — Веднага!