Той остави микрофона и зачака удари от юмруци по вратата на пилотската кабина. Зачуди се какво ще направи в такъв случай, но от другата страна на вратата цареше тишина и видеоекранът не показваше никакви хора.
Гарт набра различните камери, като отбеляза колко души са прави и разговарят на групи.
— Може би речта ми подейства — каза Фил.
— Не виждам заплашителна дейност отзад — добави Гарт. — И да не се бяха разбунтували, твоето съобщение щеше да свърши работа.
Фил Найт с отвращение изгледа втория си пилот, но гласът на Джуди прекъсна разговора им:
— Това е! Това е краят! Тази тъпа авиокомпания не ми плаща, за да се разправям с някакви си бунтове. Оставам тук. Толкова съм бясна, че ще се пръсна.
— Стой тогава — каза Фил с равен глас, без да откъсва очи от Гарт.
23
„Меридиън“ 6, в полет
17:25 ч
Робърт Макнотън продължи да наблюдава внимателно реакциите на Брайън Логан, след като старшата стюардеса напусна салона на първа класа. Докторът се взря в куфарчето си, сякаш го виждаше за пръв път, после го отвори, премести нещо вътре и го затвори отново. Пак забарабани с пръсти по кожената повърхност.
Три различни стюардеси влязоха в салона една по една и всяка специално погледна към Логан, преди да излезе. Стюардесата в почивка, която се беше представила като Джени Бретсън, се върна и отново се настани в мястото си до прозореца. Макнотън видя как тя тайно хвърля поглед по посока на доктора.
„И защо се притеснявам? — запита се той. — Ще пристигнат в Кейптаун готови да напишат триста гневни писма, а в най-лошия случай ще се наложи да арестуват горкия доктор.“ И все пак чувството оставаше.
Макнотън чу повишени гласове, а после шум от бягащи крака. Обърна се наляво навреме, за да види как Брайън Логан скача и оставя куфарчето си, за да се затича към шумотевицата. Той се поколеба, като си каза, че не би могъл да помогне с нищо, но любопитството се оказа по-силно. Макнотън отиде до завесата и видя как Логан се отдалечава.
После се огледа нехайно и забеляза куфарчето на лекаря, оставено без надзор на седалката. Тихо пристъпи напред, като се оглеждаше дали някой не го наблюдава, после се наведе и щракна двете ключалки. Внимателно повдигна капака и забеляза в горния джоб няколко папки и нещо като пачка самолетни билети.
В долната част нямаше нищо освен един малък метален контейнер, който взе в ръка. Беше доста лек и той се опита да го отвори. Капакът се махна лесно, вътре имаше само някакъв сив прах.
Робърт Макнотън отново затвори контейнера и куфарчето и ги остави на мястото им, като се питаше какво беше видял току-що.
Джуди Джаксън вече бягаше по стълбичката, когато Брайън Логан се появи от салона на първа класа. Преследваха я трима мъже и той хвана последния за ръката.
— Какво стана?
Мъжът кимна по посока на старшата стюардеса.
— Тази луда жена бутна едно бебе на пода. Можеше да го убие.
Брайън се поколеба, когато мъжът пое нагоре по стълбите, после тръгна назад, за да се увери със собствените си очи. Влезе в салона в момента, в който някой повика лекар.
— Аз съм лекар — заяви той и веднага забеляза мъжа, който лежеше на пода, свит от болка.
Брайън се отпусна на коляно, за да го прегледа.
— Какво стана?
Отговориха му някъде над рамото:
— … нарани се, за да хване бебето на жената, преди да падне на пода.
— … според мен е счупил едно-две ребра…
— … удари се тук, в крака на стола, мисля.
— Как сте? — попита Брайън.
— Боли — каза мъжът, като отвори очи. — Ще го преживея, но… Вие лекар ли сте?
— Да.
— Добре. Мога да дишам, човече, обаче боли. Сигурно съм счупил ребро.
Усилието накара мъжа да направи болезнена гримаса, докато Брайън го местеше и разтваряше ризата му, за да опипа внимателно гръдния му кош. Зад него се чуха още гласове, които допълниха историята на Джуди Джаксън и отвратителното й отношение.
— Детето добре ли е? — попита Брайън Карън Дейвидсън, която кимна и отпусна свитите си устни достатъчно, за да отговори.