— Няма откъде да знаеш всички тези подробности!
— Хм, знаеш ли… избрал си доста глупав начин да отричаш нещо, Дейв. Ей, какво да ти кажа? Просто съм много добър в проучванията и открих и двете брачни свидетелства. Както и да е, има още доста. Неприятно, но с Кати не сте успели да имате дете. В противен случай тя може би нямаше да развие такава симпатия към сладкодумния млад капитан от Ню Орлиънс, докато си бил разпределен в „Хърлбърт“ като командир на ескадрила за специални операции и, бих добавил, си вършил адски добра работа, като си останал жив в няколко напечени ситуации и си върнал всичките си момчета вкъщи. Два пъти си печелил медал за заслуги. Впечатлен съм. Тя не е била. Разводът е приключил през деветдесет и седма.
Дейвид клатеше глава, а усмивката му беше изчезнала.
— Защо изобщо питам? Ти очевидно знаеш повече от мен. Не мога да повярвам.
— Сега пък се обиди.
— Не, просто…
— Обиди се и още как. Преглътни го. Трябва да те познавам, за да мога да ти вярвам.
— По дяволите, Джон, досието е друго нещо, а ти звучиш така, все едно си се крил в гардероба! Сигурно знаеш с точност и колко пъти сме се чукали с Кати.
— Всъщност бих определил крайния резултат на малко под осемстотин пъти за десет години брак, което със статистическо усредняване между по-разгорещения начален период и по-хладния финал идва към малко над едно цяло и пет случая на хетеросексуално сношение седмично, тоест ужасно нездравословно.
— Страшен си, полковник. Знаеш ли? — отсече Дейвид.
— Но съм прав, нали?
— Това не ти влиза в работата!
— Всъщност влиза, Дейв. Ти си действащ офицер. Ти си наша собственост, животът не е здравословен без много секс, а ти очевидно си се държал като монах през последните няколко години, което те прави уязвим. Видях как ти изскочиха очите, когато Джил отвори вратата на спалнята тази сутрин.
Дейвид бутна стола си назад от масата, като упорито клатеше глава.
— Чакай малко, по дяволите. Сексуалният ми живот и личният ми живот са си мои. Все едно кандидатствам за работа в ЦРУ като таен агент или нещо подобно.
— Става дума за нещо много по-важно.
— Какво?
— Искаш ли да си звездата? Искаш ли да станеш генерал?
— Разбира се, но какво общо има това с твоето нашествие в спалнята ми?
Джон Блейлок се наведе напред и заби поглед в очите на Дейвид.
— Джордж Овърмайър е млад за генерал-лейтенант, Дейвид, но е умен и смята, че ти си от най-доброто тесто. Не знаеше ли?
— Не. Тоест подозирах, че е доволен от мен, но той не е много по комплиментите и позитивната мотивация…
— Не, човече, той те гласи за генерал и член на генералния щаб. Смята, че си създаден за офицер със звезди на пагоните. А от мен се очаква да те обучавам. Мисли за мен като за личния си треньор. Нещо като Йода за джедаите, но с по-малки уши.
— Какво?
— Аз не съм просто заспал стар полупенсиониран глупак, който обича хубавите неща в живота, Дейвид. Задачата ми е да подготвям някои от избраните като теб. Ще ти покажа как работи разузнаването, ще ти дам голяма доза практически знания по държавно управление и ще избледнея като някакъв странен кошмар, за да те оставя да се радваш на славата и повишението.
— Все едно говориш за учебна програма.
— Един вид. Ако извадиш късмет да попаднеш под крилото на наистина добър генерал като нашия Джим Много-шум-за-нищо.
— Значи настоящата ми задача не е истинска? — попита Дейвид.
— Имаш предвид тревогата? О, съвсем истинска е. Разузнавателната общност е в бойна тревога още от началото на войната и в Ню Йорк, и тук, във Вашингтон, но сега са в състояние на параноична хипербойна тревога. И точно това е едно от нещата, за които искам да поговорим, защото вече сме в така наречената „зона на грешките“. Оръжията са заредени и една-единствена погрешна реакция може да даде начало на ненужна война. Историята е пълна с подобни моменти. Сараево. Кубинската ракетна криза. Берлин. Изстрелването на ядрена ракета в Казахстан през деветдесет и девета.
— Какво?
— Ще ти кажа по-късно. Малко хора го знаят. А междувременно не ми се сърди, че си пиша домашните.
— Да, ами… предполагам, че чувствата ми донякъде са удовлетворени от цялото това лично откровение.
— Разбирам. Преди няколко години точно тук щях да изсумтя, да стана от масата и да те нарека педал дори само защото си признаваш, че имаш чувства. Времената обаче се промениха. Сега от мен се очаква да те питам: „Как се чувстваш, като знаеш, че съм наясно с всичко това?“.