— Нещо средно между изнасилен и манипулиран.
Джон Блейлок се направи на дълбоко изненадан.
— Чакай малко. Нали доброволно се записа в авиацията преди всичките тези години?
— Така си мислех. Дори май ме направиха полковник.
— Нямам повече въпроси.
Дейвид се засмя въпреки желанието си.
— Е, накъде продължаваме, Джон?
— Към центъра на Вашингтон и ресторант „Уилърд“ за вечеря в седем. Тук пак е станало много задимено.
Дейвид клатеше глава.
— Не, имах предвид в професионален план.
— И аз имах същото предвид. Позволих си да поканя още един човек на вечеря, с когото според мен трябва да се запознаеш.
— Добре.
— Тя е… тя работи в сенатската комисия по въоръжените сили.
— Добре. Тя?
— И е страшно парче, когато си махне очилата.
— Една от твоите… мацки, така да се каже?
Джон Блейлок поклати глава и се ухили.
— Не бе. Остава мистериозно равнодушна към мъжествеността на Блейлок за съжаление. Така че е чиста и неопетнена.
Дейвид се наведе в стола си и посочи Джон Блейлок с пръст.
— Чакай малко! На сводник ли си играеш?
Джон се изправи, все още ухилен.
— Неведоми са пътищата на учителите.
— На Господа, Джон. Неведоми са пътищата Господни.
— И Неговите ли? Интересно.
Дейвид се изправи и последва по-възрастния мъж към изхода на бара, като застана до него, докато плащаше сметката.
— Джон, виж… впечатлен съм от подробностите, които си открил за живота ми, но някои от тях са доста солени.
— Със сигурност.
— Искам да кажа, че не е много приятно да откриеш, че жена ти спи с някакъв друг мъж. Отне ми няколко години, докато вляза отново в релси.
По лицето на Джон Блейлок се изписа изключително сериозно изражение, докато слагаше голямата си ръка на рамото на Дейвид.
— Дейв, може би ще се изненадаш, но във военновъздушните сили не използваме железопътни термини.
— Пардон — изкикоти се Дейвид.
— Общо взето, ти се отдаде на работата си след развода, нали?
Дейвид кимна.
— И привлече вниманието на всички с изключителните си постижения. Подобна всеотдайност се постига трудно със семейство. Но това не може да се поддържа постоянно, Дейвид. В живота има и друго, освен униформата.
— Знам. — Той отвори вратата към улицата и се обърна. — И как се казва тя, Джон? Тази красива жена, която случайно нарочно си поканил на вечеря?
Джон излезе и хвърли поглед назад.
— Казва се Анет. Като Анет Фуничело.
— Коя е Анет Фуничело? — попита Дейвид престорено невинно, като го настигаше по пътя към паркинга.
Джон Блейлок се обърна намръщено. Не разбра, че го будалкат.
— Какво? Майтапиш ли се?
— Аз? — попита Дейвид с все така празна физиономия.
— Да, ти. Какъв е този въпрос? Коя била Анет Фуничело?!
— Май… не съм я чувал, Джон — продължи да се преструва Дейвид. — Сигурно защото сме от различни поколения. Да не би да е оперна звезда или нещо подобно?
Джон Блейлок замръзна и сложи ръка на рамото му.
— Оперна звезда? Къде си бил през петдесетте?
— Питай нашите — ухили се Дейвид. — Роден съм чак през петдесет и девета.
— Господи! — възкликна Джон Блейлок, като отпусна ръка и тъжно поклати глава. — Сега пък трябва да се занимавам с деца!
Той завъртя очи, отвори вратата на колата си и се настани зад волана, като се чудеше как е възможно ВВС да вярват на младок, който дори не е чувал за най-хубавата от водещите на телевизионното шоу „Клубът на Мики Маус“.
26
„Меридиън“ 6, в полет
19:44 ч
Гарт Абът затвори вратата на малката тоалетна зад пилотската кабина, плъзна табелката „заето“ и си позволи няколко минути наслаждение в относителната тишина на малкото помещение. Вездесъщото фучене на стратосферата по металната кожа на боинга продължаваше да се чува, но много по-тихо.
Бяха във въздуха вече повече от шест часа и Гарт беше решил да си почине в тоалетната, защото, изглежда, никъде другаде не можеше да се отпусне. Напрежението в пилотската кабина беше изтощително, а салоните за пътници се бяха превърнали във военна зона за членовете на екипажа. Джуди Джаксън беше заспала на сгъваемата седалка, а повечето от останалите стюардеси се криеха в помещението за почивка на екипажа над задната кухня и не се показваха. Брояха часовете до края на мъчението, когато щяха да кацнат в Кейптаун.