Двигателите започнаха да намаляват оборотите си, когато Фил завъртя ключовете за горивото и запалването един по един.
— Предполагам — подхвърли той, — че тези хора могат да ни помогнат да си намерим механик.
— Какво? — попита Гарт разсеяно, без да откъсва поглед от вожда пред тях.
— Казах, че можем да се свържем с тези хора по радиото и да видим дали няма да ни намерят механик, за да погледне двигателя.
Гарт се обърна и изгледа Фил Найт така, сякаш току-що беше забелязал извънземно в лявата седалка, после зяпна:
— Какво?
Фил повтори твърдението си още веднъж, сякаш се обясняваше с идиот, и протегна ръка към сателитния телефон, за да се свърже с Денвър.
— Механик? — изрева Гарт. — Исусе Христе, Фил! Нямаш ли представа какво направи току-що? Приземи ни във военна зона, при бунтовниците, по средата на шибаната им престрелка! Ще извадим късмет, ако се измъкнем живи!
28
Летище Катсина, Нигерия
20:30 ч
Жан Мшира стоеше под носа на боинга и се удивляваше на невероятните размери на машината. Беше летял с такъв самолет, разбира се, при това много пъти. Но пътниците рядко се изправяха срещу гигантското му туловище на пистата. Размерите му внушаваха страхопочитание.
Той хвърли поглед през рамо, като нетърпеливо чакаше човека, когото бе изпратил до надупчения от куршуми терминал за слушалките и микрофона, с които можеше да говори с екипажа на четиринайсет метра над главата му. Гумите на джипа изсвистяха, мъжът изскочи навън и се затича към командира си с уреда в ръка.
Жан учтиво му благодари и протегна ръка нагоре, за да потърси малката кутия отстрани на колесника, в която бе виждал техниците да включват слушалки. Опитният му поглед междувременно следеше хората му, които държаха противника на мушка от десетина места около самолета. Нямаше повече стрелба и той възнамеряваше да остави нещата така, докато измисли най-добрия начин да използва този неочакван подарък.
— Командире, говори пистата — каза Жан, като внимателно разделяше думите си, а в широко отворените му гласни отекваха както дълбочината на образованието му, така и размерите на огромния му гръден кош.
Английският му, разбира се, беше оцветен от определен африкански акцент, но беше толкова добър, колкото и полученото в Англия образование. Отгоре не долетя отговор и Жан отново се пресегна над главата си, като натисна бутона няколко пъти, докато в слушалките му прозвуча стреснат мъжки глас:
— Говори кабината.
— Много добре. Командирът ли се обажда?
— Да. Кой сте вие?
— Казвам се генерал Жан Мшира. Аз командвам армията, която понастоящем контролира това летище, а вие, дами и господа, сте мои заложници. Така че ще ми простите, ако попитам колко души има на борда.
В слушалките отново настъпи тишина и Жан потисна усмивката си. В кабината сигурно цареше пълно объркване, докато пилотите се опитваха да разберат какво става.
— Ами — обади се отново гласът, — ние… кацнахме тук, генерале, защото имахме пожар в един от двигателите и трябваше да го изключим. Надявахме се да открием механик.
Офицерът, когото Жан беше повишил в свой майор, застана до него с въпросително изражение и широко отворени очи, докато се опитваше да си обясни неразбираемата сцена, в която командирът му разговаряше с микрофон и слушалки с хората в боинга, застанал като мишена пред правителствените войски. Жан Мшира винаги носеше противокуршумна жилетка, но главата, краката и ръцете му оставаха уязвими.
Жан се усмихна и даде знак на майора да мълчи.
— Командире, казахте, че имате авария. Обявихте ли я по радиостанцията си?
Последва ново колебание, преди гласът от пилотската кабина да каже „да“.
— Много добре. В такъв случай не мога да ви задържам, нали? Нигерия е част от международните съглашения, касаещи самолети в беда, и аз ще уважавам тези договори, когато започна да управлявам тази страна.
— Значи… не сме заложници?
— Не и в момента.
Майорът посочи към търбуха на боинга, който се извисяваше над главите им.
— Нима ще ги пуснеш да си ходят? — попита на родния им език.