— Добре, Фил — каза в радиостанцията, — ако в четвърти двигател е имало пожар, на практика няма следи от него.
Клапата за налягането изглеждаше съмнително. Около нея имаше следи от гаечен ключ, сякаш беше отваряна с погрешен инструмент, но нямаше начин да установи дали е повредена, или не.
— Ако запали — предаде той, — би трябвало да работи добре, освен ако отново не го спрем на голяма височина.
Последва едносричен отговор и Гарт махна на импровизирания си екип да затвори обтекателите. После Гарт слезе от джипа и направи знак на войниците да се отдалечат на безопасно разстояние.
— Добре — предаде той по радиото, — запали четвърти двигател.
Никога преди не беше заставал до двигател на „Боинг 747“ по време на запалване. Воят на турбините, които започваха да ускоряват оборотите си, беше впечатляващ и силен, а освен това се чуваше учестеното щракане на запалителните свещи, които изстрелваха искри през мъглата от керосин, преди пламъкът да лумне, а горещите газове да завъртят турбините още по-бързо и да ускорят огромния реактивен двигател до минималната му свободна мощност.
— Как са индикаторите? — извика Гарт в радиото, изпълнено с шумове.
Отговорът на Фил Найт не можеше да се чуе, но той видя как командирът вдигна палци зад стъклото на пилотската кабина.
— Добре, връщам се. Запали и другите три.
Вторият пилот се стрелна към колесника и люка. Мшира го очакваше, застанал сред няколко от войниците си.
— Имаме още едно малко допълнително задължение, господин втори пилот — каза генералът.
Гарт усети прилив на благодарност и протегна ръка към едрия мъж, който я пое с усмивка и тържествено я разтърси.
— Наистина оценявам помощта ви! — каза Гарт.
— Няма проблем — отвърна водачът на бунтовниците. — Но трябва да взема назаем аварийната ви надуваема пързалка.
Мшира се засмя, когато видя объркването на втория пилот.
— Само едната стига.
Гарт го изгледа. Усмивката на генерала беше почти ослепителна.
— Какво искате да кажете, сър?
— Моля, включете и надуйте една от аварийните пързалки. Ще ви кажа кога да я освободите. Ако го направите, ще ви пуснем да излетите.
„Става все по-странно“ — помисли си Гарт.
— Тук има река, нали разбирате — добави Мшира, — а от тези пързалки стават чудесни салове. Противникът ни не очаква да се измъкнем оттам.
— Добре. Разбирам — каза Гарт, като вдигна радиостанцията и натисна бутона. — Окей, Фил. Ето каква е работата. Ако направим още нещо за генерала, ще ни пусне да си вървим, но не и преди това.
Гарт му обясни искането за надуваемата пързалка, готов за съпротива, но Найт се съгласи незабавно:
— Давам нареждане — потвърди командирът.
— А, Фил. Най-добре провери таблиците, за да видиш дали можем да излетим при такава дължина на пистата.
— Вече го направих — отвърна Фил. — На косъм, но влизаме в границите. Когато се качиш, ще трябва да се подпишеш в бордовия дневник. Все пак това беше твоя идея.
Гарт пренебрегна заяждането и посочи на генерала лявата страна на самолета. Отгоре се отвори първата врата и изстреляният впечатляващ корпус от пластмаса и гума се напълни с въздух и почти незабавно се втвърди, за да се превърне в безопасна пързалка за евакуация седем метра над пистата.
— Много добре — каза Мшира.
Почти със същата скорост една от стюардесите дръпна ръчката за освобождаване и горната част на пързалката се отдели от вратата, която тя затвори.
Трима от войниците понесоха плячката си на бегом встрани от пистата, далеч от работещите двигатели.
— Можете да си тръгвате — каза Мшира. — Но не забравяйте, че от север към нас се приближава голяма армия на правителството и ако ви хванат в кръстосан огън, ще стане твърде късно.
— Изчезваме! — извика Гарт, като махна и вдигна радиостанцията до устата си. — Фил, чуваш ли ме?
Отговорът долетя незабавно: